Летописите на Мордохай

Отговори
Slav

Летописите на Мордохай

#1

Мнение от Slav » 27 яну 2015 21:27

Редник Костов


Не знам вие как сте, но аз от малък обичам да ходя по гробища. Тоя навик ми е от
една от пра-бабите ми. Тя ни съветваше, по-честичко да ходим по гробища. Като отидеш там и видиш, къде свършва цялата суета, някак си по-леко започваш да гледаш на живота и разбираш, че си гост на тая земя.
Тая моя пра-баба, с хумор, греяна ракийка сутрин на гладно, дървена философия и студена мастичка на обед, изкара почти до сто години.
Сама се беше учила да чете и пише, но това не й пречеше да обяснява с прости примери, много сложни взаимоотношения в обществото.
-Каква си станала като кощрамба, ма щерко!?- гълчеше една от внучките си, която си беше остригала миглите, за да й станат по-дълги и се беше съсипала от диети.- кой мъж ще те вземе такава?
-Бабо, ти нищо не разбираш. Сега мъжете обичат по слабички. Тазкива, като мене.
- Обичат! Ти не си слабичка, а кльощава кранта. Никой мъж не обича крантите, освен ако не е извратен. Мъжът обича мръвка, а не кокали. Добре е жената да си има всичко.- рече баба и започна да описва с ръце, какви точно форми трябва да има една жена, започвайки от брадичката, гърдите, талията, дупето и бедрата.
Веднага погледнах една нейна снимка от младите й години.
На нея беше една снажна жена с бяла копринена рокля, под която си личеше стройна фигура, непокътната от петте й деца. Стоеше боса на чардака, с елегантно прибрани крака. Никой не я беше учил как да застане, но от тая снимка може да се поучат много манекенки, дето стоят патрави по билбордовете.
-Ама виж по модните списания! Виж какви са манекенките!- упорстваше внучката й, а баба само я мереше с присмехулен поглед.
-Боже-Боже, толкова ли сте слепи и не виждате нищо? Това си е търговия, бе. Тия дето правят списанията, нали продават и дрехите?
-Да, - кимат енергично и двете й внучки, тоест майка ми и злочестата й братовчедка.
-Тия дрехи нали трябва да се ушият?
-Да, да..
-Да да, ама знаете ли, колко е трудно да се ушие дреха на една жена с цици, дупе и талия? Тия от списанията са лесни. Нали са като закачалки, каквото и да им сложиш, пак са такива. Ама я се заеми да ушиеш сако на нормална жена. Нали тия цици трябва да се разположат удобно, пък и да са красиви.- набираше скорост бабето, сръбвайки си мастичка, от едно плоско шишенце, минавайки през талията, пенсовете, плохите, различните видове дупета и прочие.
Бабата беше голяма модистка.
По същият начин можеше да обясни всяка друга засукана тема.
Така и с гробищата.
-Всеки, който се е наживял, не го е страх от смъртта, защото тя за него е сладка почивка.
Господ си знае работата и всяка смърт си има свой смисъл. Само трябва да се замислиш и ще я откриеш.

Седях си на един гроб на някакъв воевода в селското гробище и блеех в пространството, а до мене бабата чоплеше гробовете на роднините й.
Сетих се за пра-баба ми и погледа ми се спря на гроба на младо момче във войнишка униформа.
Имаше нещо в снимката до болка познато. Симпатично момче с глава обърната в полу-профил. Лявата ръка беше подпряла брадичката с палеца и показалеца.
Захилих се, защото знаех причината за това маниерничене във фотографията от ония времена.
Снимат ги така, за да се вижда ръчния часовник, който е бил голяма рядкост по това време. С един часовник са се снимали по цял полк, само за да могат бабичките да казват:
-Виж го нашия! Какъв учен човек е. Сахат носи.
-Какво се хилиш, все едно не сме на гробища- стресна ме бабата, защото за нея това беше кощунство.
- Нищо, ама я да те питам. Това войниче има ли си роднини в селото?
-Хъм! – приседна до мене, отупа си ръцете и поде- Имаше, но кой знае защо, все по затворите изгниха. Едни казват политически, други криминални, но никой не остана от тях. Никой не ги запомни. А виж това момче го помнят всички.
Потънах в себе си и се сетих за един разговор с един калугер в Св. Гора.
Заприказвахме се за един мой приятел. Беше шампион по акробатика, знаеше три езика и беше превел доста стари арабски книги, когато загина от токов удар съвсем нелепо, само на 26 годишна възраст.
Отчето се усмихна, почеса се под брадата, а погледа му се зарея в притихналото море
- Чел ли си Стария Завет?
- Чел съм го, но боя се, че не го разбирам. С тия хора, дето уж са живели по 800-1000 години. Как се тълкува това?
- Библията не се тълкува, сине! Тя има отговори за всичко, но не на всеки е дадено да може да я чете. Запомни! Само сектите тълкуват Библията.
- Ама тия с по няколкостотин години живот?-замънках аз.
- Ами толкова са живяли тогава.-погледна ме да види изражението ми и продължи- Това е бил вторият ни шанс да се поправим, но пак сме го изпуснали. Господ е видял, че колкото и дълго да живеем, пак нищо не правим и за това е пратил Потопа. За да изтрие тая раса от лицето на земята. Само най-достойните са оцелели. Това са адептите..
- Всеки си има мисия на тоя свят. Изпълниш ли я и Господ си те прибира. Виж твоя приятел. Шампион, превел книги... Колко души са направили толкова през живота си? - помълча малко и продължи- Родителите ми починаха, когато бях съвсем малък. Отгледа ме баба ми, която по всяка човешка логика, трябваше да умре от болежките си до няколко месеца. Да, ама Господ си знае неговото. Чак когато укрепнах и намерих своя път в живота, чак тогава Господ си я прибра в съня й. За това, почине ли човек е грешно да се скърби и плаче. Той си е извървял тука пътя и отива в един друг, по-добър свят.
Пак огледах гроба. Беше починал на 27.12.1951-ва година. Няколко дена преди Нова година и седмица, след като е навършил деветнадесет години, горе в снеговете на Беласица в престрелка с ширещите са тогава разбойници.
- Добре де! Тоя гроб е добре гледан. Някой се грижи за него. Значи има живи роднини.
- Няма, чедо. Няма живи роднини, но те и не трябват. Той си е наш. Всеки, който дойде на гробището ще дойде и на неговия гроб. Добро или лошо времето, за нас е погинало момчето.- рече бабата и изтри една сълза с опакото на грубата си ръка.- Ще видиш на задушница, как всеки ще мине през него. Всеки ще му прелее, всеки ще му запали свещичка. Ето и сега някой ме е изпреварил и е почистил тревата.
Повярвах й.
Гледах семплия му гроб, опасан с яка желязна ограда и обикновенния мраморен паметник, на който дълбоко бяха изсечени следните думи:
„Загинал при изпълнение на служебния си дълг 27.12.1951 год.”
Просто и ясно.
Сетих се за мутренските гробове, нацвъкани по площадите на градските гробища. Тежък черен мрамор, кичозни склуптори и просташки надписи. Само няколко години и запустението при тях е пълно.
А виж нашето момче!
То ще си е вечно тук и паметника му, както и спомена за него не ще бъдат подвластни на пясъка на времето. Неговата история, щеше да се разказва и да обсебва още много поколения.



Агнеса



Случвало ли ви се е, да имате някакво чувство и да не можете да избягате от него! Аз го имам и ще ви го натреса, дето се вика, та дано се успокоя!
Беше чудното лято на 1979 година.
Приеха ме предсрочно комсомолец, а клуба ни Дан Колов, въпреки всички перипетии стана шампион на зона Тракия! Не беше лесно! Това е Златоград, Смолян, Мадан, Чепеларе, Пловдив, Асеновград, Кърджали и все култови средища на свободната борба.
Събраха ни една група и ни изпратиха на летен лагер-школа в ГДР.
Лагера беше втори по големина, след Артек, в окръг Зул, на няколко десетки километра от Ваймар.
Богатото културно наследство на региона ни накара да четеме Шилер и Гьоте, както и да оглеждаме талиите на хубавите момичета, около нас.
Не знам как стана, но около мене се завъртя едно момиче, най-хубавия модел на северните германки.
Беше дългокрака, стройна, пепеляво-руса хубавица с дълбок алт. Още тогава разбрах, какво означава "изкрящи очи".
Очите й искряха и още усещам фините й пръсти по гърба си.
Разбира се, ние си бяхме балкански говеда и много скоро си организирахме секта по борба в лагера,
Германците бяха възхитени и редовно идваха на тренировките.
Много обичаше, когато съм се изпотил от борбите, да ме бърше, чеша и масажира, просто ме изяждаше!
Ние смърдяхме на пръчове, но както се оказа е от силния тестостерон. Останалите миришеха, просто на леш!
Дрънкам ви тия простотии, защото имаха значение. Те са валидни и днес!
Любовта ни беше спонтанна и всеотдайна.
Тоест аз я скапвах от целувки, тя ме гушеше и ме представи дори и на семейството си, а аз се дървех, като войник на пост пред знамето!
Съдбата ни срещна след 3 години, когато бях Варшавски ефрейтор от ВВС, а баща й се оказа наш командващ.
Тогава изживяхме наистина любовта си, а после...
После аз се прибрах и всичко затихна, като летен повей, който минава и се губи зад драките на ливадата.
Седяхме си на плажа на Тузла, аз Йоан, бай Тодор и Мими, братовчедка на майка ми! Тя е синеока хубавица с дълги мигли и точно за това Йоан я мразеше, щото според него, всички я мислеха за моя жена и не можех да си сваля гадже, което той си го беше поставил за цел! Сега е по-консервативен, но тогава нямаше задръжки.
Тамън се чудехме, къде да отидеме на разпивка, когато сред мержделеещите се крака видях нещо много познато.
Бяха женски крака, от коляното на долу, но ме развънуваха истински.
Първо опипваха, а след това леко се полагаха на горещия пясък.
Не знам как съм гледал, но Йоан каза:
-Тате, какво става!?
Оказа се, че и тя ме е фиксирала!
Изправих се!
Срещу мене вървеше Агнеса!
Беше понатежала малко, но огъня в очите й беше същия. Така, само по едни бикини я прегърнах, без да ми пука за нищо.
Света се завъртя и аз пак бях палавия лагерник от онова време.
След известно време се осъзнахме и запознахме приятелите ни. От моя страна са познатите муцуни, но тя имаше една дъщеря. Родена 1983 година. С Йоан си паснаха веднага, но имаше нещо недоизказано!
Те си общуваха далеч от нас. Дори и сега, зад гърба ми!
Идилията ни продължи цял месец. Не исках да свършва, но уви тя изчезна, без да ми остави никаква надежда!
Аз обаче знаех!
Ивон имаше същите две бенки на гушата, които имам аз, майка ми, сина ми и са общи за Кюркчинския род.
Все още я сънувам!
Хубава и силна жена, която не иска нищо друго от мен, освен любовта ми!
Всъщност знае, че иска всичко!
Пълното й име е Агнеса Линдеман!
Обичам те, Агнеса!



Дограма


Седяхме си с колегата на кефето пред завода, кацнало направо върху стария склад за кокса. Тревичката нежно се подаваше, между буците, а пролетта бушуваше с пълна сила.
Феромоните бяха навсякъде, жените се бяха поразголили и ние преглъщахме жадно както гледката, така и студената биричка, благославяйки египтяните за тоя дар Божий.
Колегата, здрав дългуч, преживял какво ли не, обиколил света от Сибир до Либийската пустиня. Имаше весел характер, малко тъжен и пример за нас младоците, как една гадна работа с шеги и философско търпение, може да стане забавна.
Дрънкахме си обичайните мъжки глупости, обсъждайки самките, преминаващи покрай нас, когато се зададе невероятно красив екземпляр.
Висока с черна коса, бяло лице и теменужено сини очи. С лека и грациозна походка, като... абе сетих се!
Точно като на генерал Стойчев кобилата, както се изразяваше старшинката ни в казармата.
Колегата, въпреки, че наближаваше 50-те, още си беше палав, по отношение на жените и се приготвих за нещо специално.
Погледнах го и не повярвах на очите си.
Ако имаше начин, щеше да се зарови в земята.
Ръката му скриваше лицето и се уплаших да не получи удар.
Жената минавайки покрай нас го погледна закачливо, усмихна се и с дълбок звучен глас го поздрави.
- Здравей, Бояне!
-Здравей!-отвърна той, но с глас, който никога не бях чувал от него. Сякаш някоя буца кьомур, от тия дето ни се валяха в краката му беше заседнала в гърлото.
Хубавицата отмина, а аз замълчах и зачаках.
Усещах, че стана нещо много важно, но какво- надявах се, че скоро ще ми каже. Нещо му тежеше. Някакъв стар дълг или резил!?
Не чаках много дълго.
- Видя ли я тая!- някак унесено започна той.
-Видях я! Много хубава жена. Баш като за тебе-подкачих го.- ако ти не можеш да се справиш, да се оправям аз!?
-Офф! Остави ме!
-Добре де! Признавай си! Всеки има своите срамни моменти в историята си!- поднасях го аз, а човека явно изпитваше огромна мъка.
Помълча малко и рече:
-Чувал ли си, оная история за мене, дето ме накара 20 години да обикалям света?
Свих учудено рамене, а той продължи.
-Не си!? Мина време, но някога направих нещо и станах за резил в града.
Наострих уши! Тоя добър човек беше преживял нещо, преобърнало живота му наопаки.
- Знаеш, че съм от бедно, балканджийско село и сме много деца. Рано се махнах от село и дойдох тука да уча в механотехникума. Колко кьомур съм стоварил тука-засмя се и потупа с крак по въпросния кьомур.
- Квартирката ми беше бивш кокошарник, ама от къде пари за друга, а и къщата ни на село не беше по-добра, та си бях доволен и от нея. Що простотии сме правили-замечта се той.
- Бях четвърти курс, когато Теменужка, така се казва тая мадама, като очите й, когато дойде в техникума ни. На майтап се залюбихме. Завърших и хайде в казармата. Три години ме чакаше. Бях моряк. През месец ми идваше на свиждане. Страхотен човек.
Поспря се малко, сякаш събираше мислите си или отново преживяваше нещо. Преглътна тежко и продължи.
- Върнах се и веднага започнах работа тука в завода.
Пак живеех в старата квартирка, но ни беше хубаво. След половин година решихме, че ще се женим. Купих си костюм, нови обуща и една вечер отидох в тях да я искам. Родителите и бяха много добри хора и скоро около масата се отпуснах. Вечер, като всяка друга, когато момъка иска от родителите бъдещата си жена.
По едно време тръгнах да си ходя, ама дядото вика:
- Къде сега по тъмницата!? Хайде! Срамота е! Тука ще спиш! Нали зет ще ми ставаш!
- Нещо ме караше да си ходя, ама пусто като не си вярваш...
Та за това много пъти съм казвал: Вярвайте си на инстинктите си! Не си повярвах и....
Сложиха ме в една разкошна стая на втория етаж, повъртях се малко и заспах.
По едно време се събудих.
Нещо ставаше със стомаха ми. От толкова гозби...
Повъртях се малко, ама...
То клозетите бяха все на двора тогава, ама нощно време всички си пускаха кучетата, че махалата ей къде е.
Тяхното, една овчарка, ме мразеше толкова, че се налагаше да я чакам през две пресечки, щото щеше да ме изяде. Никога не ме е обичал тоя звяр. Ревнуваше, та се късаше.
Опитах се да го умилостивя, ама сега му бях паднал и не отстъпваше. Стои на вратата и само ми се зъби.
А корема ми пука, та ще се пръсне. Да вдигна някой, не върви. Какво ще си кажат хората за мене!?
Погледнах го учудено и свих рамене, а той продължи!
- Да, бе! Ама тогава така расъждавах!- Помисли малко и продължи.
- Накратко, намерих един вестник и се изсрах в него. Срам не срам, какво да правя. Отворих прозореца и го засилих към улицата. Вечерта кучетата щяха да го отнесат.
Да ама от къде да знам, че дограмата била двойна. Къде съм виждал аз двойна дограма!?
В бързината не съм видял и така го пляснах, че лайна се разхвърчаха, като от вентилатор из цялата стая.
Свалих си потника, намокрих го в кухнята и започнах да бърша. Ама то много, бе! Цяла нощ бърсах и проветрявах и си повтарях: така е! Като не си вярваш!
Към трети петли е било, като свърших, вече огледах добре, дали съм отворил и двете крила на прозореца и решително запратих лайняния потник на улицата и доволен си легнах.
На сутринта, ни лук ял, ни лук мирисал, слязох долу, пихме кафе и се измъкнах.
Песа го бяха вързали, но това не му пречеше да ми се зъби и да ме гледа с поглед, сякаш ми казваше: абе знам аз, какви ги дроби снощи!
Изпратиха ме хората до вратата. Минах трийсетина метра и се обърнах да им махна пак и ръката ми замръзна.
Лайняния ми потник се вееше като знаме, закачен на крушата пред къщата и много ясно си личеше от къде е изхвърчал.
Обърнах се и с мъка разбрах, че за мене живота никога няма да е вече същия. В тоя миг разбрах, че загубих не само Теменужка, а и нещо от себе си. Път назад нямаше.
Прибрах се в квартирата, събрах си багажа и с първия влак отпраших за Варна. От там в Коми, после в Либия и двайсет години не се бях прибирал.
Помълчахме малко, то да се смееш ли, да плачеш ли!? То май си беше за смях отвсякъде, стига да не е на твой гръб.
- Никога ли не сте се виждали от тогава? - попитах го любопитно.
- Никога! Въпреки, че ме откри след месец във Варна и аз за това избягах в Коми.
- Избягал си от късмета! Трябвало е да й обясниш!- отсякох аз.
- Тя и писма ми пишеше и се бяха сетили защо е станало така и даже ми се извиняваше, ама пусти срам! Как да се върна, като дришльо!?- каза сякаш на себе си и отпи от бирата си.
Гледах го с интерес, как е потънал в мислите си и се чудех, какво ли щях аз да направя на негово място. Сигурно същото.
Помълча още малко, усмихна се и рече:
- Ето за това, келеши такива ви казвам, да си вярвате! Първата ви преценка винаги е най-вярната.
Вярвайте си!



Вера


Дните преди Великден 2000 година, бяха студени и влажни. Това обаче по никакъв начин не намаляваше приповдигнатото ми настроение. Предвкусвах това, което щеше да стане след малко. Паркирах раздрънканата Аскона на паркинга на гръцката митница, стоварих катуна от нея и я заключих.
После се замислих, свалих чистачките и антената й, проверих пак вратите, ритнах предната й гума като възпитателна мярка и критично я отгледах.
От другата страна, точно под едно щъркелово гнездо ме чакаше едно малко бижу. Жабешко зелено Поло от първата серия, снабдено със 82 коня, свръхоборотен мотор и съвсем нова 5 степенна скоростна кутия.
Жабока беше учудващо чевръст и вярно другарче. Никой не му обръщаше внимание, докато не се сблъскаше с него на пътя.
Проблема в ония времена беше, че по празниците се чакаше по 2-3 дена на границата, ако си с кола.
А пеша!?
Минавай! Не отнемаше повече от половин час!
Натоварен като родопско магаре, злорадо се усмихвах на изнервените хора, чакащи в препълнените им с всевъзможни боклуци коли. Караха се стари печки, перални, хладилници, телевизори и изобщо всичко, което се намираше в изобилие по гръцките бунища.
Гръцките митничари ме пребъркаха, с обичайните язвителни забележки, но без ентусиазъм. Знаеха, че нашите ще ни разгонят фамилията.
Нарамих дисагите и се запътих към "милата" ни Родина.
Точно на моста, между двете митници, има един камък, боядисан в цветовете на националните флагове, който се нарича "граничен камък".
Аз му викам "камъка за размисъл".
Много пъти съм виждал хора седнали на камъка, с блуждаещ поглед размишлявайки: да минават ли или просто да се изсерат на цялата работа и да се приберат в къщи.
Приближавайки го видях, че поредния Демокрит се клати напред-назад на него.
Имах опит от предишни подобни ситуации, а и не бях говорил на български от половин година, освен в сънищата ми, та побързах да си начешам езика.
На разсеяната светлина от лампите, под ситния мокрещ дъждец, седеше момиче или млада жена, по детски прибрала краката си. Мачкаше с колената дланите си и не просто се клатеше, ами си движеше главата точно като слон.
Щях да се разсмея, защото само хобота й липсваше. Иначе качулката й беше досущ слонски уши!
Нещо ми подсказваше, че положението е сериозно.
Чантата й стоеше на цял метър от нея. Това най-малкото беше неразумно. Не реагираше нито на колите, които се форсираха покрай нея, нито на дъжда, който се засилваше на талази.
Спрях се до нея.
-Здрасти!-най-безцеремонно я поздравих. - Какво става!? Да не се загуби от групата!?
Никакво внимание!
Огледах я.
Млада жена, около 25-27 години.
Погледа й блуждаеше във водите на реката.
- Алоо! Вали дъжд! Ще се намокриш! За къде си тръгнала?- продължих с просташкия си етюд - влизаш или излизаш!?
Зачаках, но не последва нищо. Просто гледаше реката и се клатеше.
Ако ме беше наругала или просто ми кажеше: простак, щях да съм май по-доволен.
Нула внимание!
Тъкмо се наканих да махна с ръка и да продължа, когато промълви:
-Върнаха ме. Просто ме свалиха от автобуса и ме върнаха. Какво ще правя сега!?
- Ами ще се върнеш! Какво друго?! Хайде ставай, че ще те пипне някоя пневмония!
Подхванах я леко и с мъка я вдигнах.
- Сака твой ли е?
- Мой е, - сепна се тя- едвам го домъкнах до тука.
- То ако постои още малко под дъжда и кран няма да го вдигне. Хайде да вървим!
Нарамих и нейния сак. Мамка му! Какво ли носят тия жени?! Сякаш имаше чувал с цимент, а не женски парцали.
Подхванах я и й дадох насока към нашата митница.
- От къде си?
- От Перник. Четири години чакам тоя ден, а то точно на мене ли ще ми се случи!?
- Не бой се! Мене колко пъти са ме връщали...- бодро се замечтах- такива са правилата на играта- философски заключих.
Повървяхме малко и ми светна в главата.
То до тука добре, ама какво ще я правя тая.
Часът е полунощ, няма влакове, нито явтобуси, мокра е като кокошка...
На ти сега Иво!
В хубава каша се забърка!
Теглих една майна на ум и се зауспокоявах.
Вярно, ще се отклоня малко от курса, но пък поне ще си имам компания.
Пък и спътницата ми изглеждаше свястно момиче, пък и...
Абе майната му!
Минахме криво-ляво границата и аз вече бях плувнал в пот от проклетите чанти.
-Какво ще правиме сега?-простичко ме попита тя.
Тръснах багажа, запалих една цигара и жадно засмуках.
С учуване забелязах, че за нея вече бяхме двойка.
- На първо време да се запознаем! Казвам се Иво!
- Вера!- каза тя и ми подаде финната си ръка.
-Слушай сега! Колата ми се намира на два километра нагоре в селото.
- Имаш ли кола?- с патос изрече тя
- Имам, но ми омръзна да влача тия боклуци.
- Аз ще ти помагам.
- Няма да стане. Отивай ей там в кафето и ще ме чакаш с катуна. Аз ще докарам Жабока.
-Кой жабок?
- Колата ми. Така я наричам, след половин час съм тука.
- Страх ме е- съвсем по детски проплака тя.
- От какво!?- изръмжах аз
-Да хукнеш сама на майната си не те беше, а сега те е страх. Тука си сред хора- пенявех се аз и още усещах чантата й на врата си.
Така ми се пада, като се правя на мъж- мислех си аз.
- Нали и моите чанти са тука- подех деловито, питайки се, за какъв дявол се занимавам още с тая.
Кой знае, как щеше да свърши това, ако не се изсипаха една група съселяни от Гърция.
Седнаха при нас и им обясних положението.
Изказаха се всякакви предположения. Само бай Тодор мълчеше и я оглеждаше строго, както само той умее.
- Прекалено е хубава-тропна с длан по масата той.-взели са я за проститутка.
- А!?-зинах аз.
Не от твърдението, че са я взели за проститутка, а че е хубава.
Чак тогава я огледах.
Имаше дълга, чуплива кестенява, тежка коса и големи кафяви очи. Всичко това гарнирано с копринена кожа.
Добре, че не разбираше, какво си говориме.
-Хубаво! Пазете я докато дойда, - а към нея додадох.
-Това са мои приятели. Бай Тодор се оправя на български. Не се страхувай! Ще се върна. Иначе старците ще ми счупят главата.
- Добре!- поусмихна се тя, откривайки белоснежните си зъбки.
Завъртях се объркан и излязох от кафето.
Че е хубава е хубава, ама то само хубост не стига. Какво искаше да ми каже бай Тодор!? Какво по дяволите правя!?
Майната му!
Майната ми!
Докарах колата. Поговорихме си, кой какво е загубил в казиното, пожелахме си весели празници и се разделихме.
Качихме се в Жабока и тръгнахме. Нещо не беше както трябва. Вера нямаше сухо място по себе си.
- Имаш ли дрехи да се преоблечеш?
-Ами нали отивах в Атина, взех си само полички и блузки.
-Ясно!- изръмжах през зъби, като още един детайл от пъзела си зае мястото.
Спрях на първата отбивка и затършувах по багажника.
Една въдица така беше усукала дръжките на чантите, че успях да си ожуля ръката в крика и да счупя една кутия с плувки, преди да размотая дръжките.
Капак на всичко сложи капака на багажника.
Амортисьора му изпусна и ме халоса доста задоволително по кухата тиква, дето наричах с любов- моя глава.
Изригвайки попържни и клетви, измъкнах един дебел анцунг, вълнена риза, пуловер, фланелка, нови боксерки и вълнени чорапи. Работните ми боти допълниха нещата.
Ако дядо ми ме чуваше от небето, щеше да се гордее смен. Майсторлъка му в тая насока беше пословичен.
Огледах парцалите и й ги сложих на моята седалка.
- Хайде, преобличай се, а аз ще ида в храсталака да си излея впечатленията. Като се оправиш ми свирни!
Тона ми не допускаше възражение.
-Добре- простичко каза тя, а аз се запилях в тъмнината.
Главата ми щеше да се пръсне.
Какво беше накарало това, явно умно и възпитано момиче да направи такава глупост. Само да тръгне за Атина. Кой го е пуснал!?
Нещо имаше и аз бях решен да го открия!
Неведоми са пътищата Божии!
Накрая открих и други неща, които ме върнаха обратно в България.
Но за това утре вечер във втората част!

ВТОРА ЧАСТ

Стресна ме квакането на Жабока.
Набързо забравих за какво се бях ужким наврял в храстите.
- Тръгваме ли?- настаних се зад волана и запалих мотора.
- Тръгваме!- сви се в седалката тя, сякаш не се прибираше в къщи, а отиваше на заколение.
Покарах десетина километра в мълчание.
- Искаш ли ти да ми разкажеш твоята история, а аз моята? Имаме много време до Перник.
Вера помисли малко и кимна с глава.
- Добре! Имаш право да знаеш. Имам приятел в Атина и четири години го чаках.
Аха! Чаках. Времето на глагола ми хареса. Не я прекъснах и тя продължи.
- Когато тръгна си обещахме винаги да сме заедно. Беше само за шест месеца, после стана година... - помисли малко и продължи- Рядко отговаряше на писмата ми и той се обаждаше само по телефона за една минута. Все беше около полунощ и се чуваше кръчмарска музика. Все ми обещаваше, а все не се прибираше. Нашите бяха против тая връзка. Баща ми непрекъснато ми казваше, че ме мами, а аз трябва да имам свой живот.- помълча малко, сякаш си събираше мислите или отново преживява нещо.- Майка ми повтаряше същото. Мъж толкова време без жена не може. Глупава си като мене. Оправдавах го и пред тях и пред себе си, докато не ми хрумна нещо. Можех аз да отида при него.
Писах му, какво съм намислила. Обади се още след три дена.
Да не тръгвам, че било трудно с документите, искали да имаш пари на границата и прочие, ама аз нали съм си го навила...
Баща ми ми даде пари. Обмених ги и след другите разходи ми останаха около две хиляди евро. Мислих, че ще ми стигнат и няма да имам проблеми, а виж какво стана.
- Значи си имала пари да представиш на границата?
- Да! Имам! Да ти ги покажа ли?
- Я да видя!-развеселих се аз от наивитета й.
- Ето!- измъкна тя тлъста пачка- не те лъжа.
- Е поне пари имаш- с мъка сдържах кикота си.- И сега?
- Сега не знам. Нашите сигурно ще ме изгонят
- Е толкова ли са лоши?- подкачих я аз.
- Не са. Аз съм лоша и ме е срам от тях
-Обади ли им се?
- Не съм. Смея ли!?
- А какво ще кажеш, като се изтърсиш около 3-4 сутринта?
- Ами не знам.- пак се сви в седалката и потъна в мъката си.
Хрумна ми една тъпа идея.
Малката имаше нужда от един урок!
В дефилето има много места, където пътя е заобикалял, а сега има тунели. Тия места през нощта са наистина страховити.
Избрах си най-кривата отбивка и свих по нея.
- Какво става? Защо спряхме тука- ококори от страх очи и явно се събуди напълно от преживяния до момента кошмар, за да влезе в друг, много по-страшен.
- Абе , маце!- започнах с апашки акцент и доза лудост в очите- Как може да си толкова тъпа!? Аз си мислех само да те изчукам, ама се оказа , че имаш доста кеш. Това изменя нещата.
Ужаса я беше парализирал.
- Вземи парите! Само ме пощади!
- Не съм свършил! - заканително изръмжах.- Едната възможност е да те изчукам, да прибера кеша и да те хвърля в реката.- направих пауза- другата е само да ти взема парите,- тя енергично закима с глава, а аз направих още една пауза- после да те удавя, без да те чукам, че така оставят следи. С мангизите ще чукам много други.-пак направих пауза, сякаш размислям. - има и още една възможност, ама май не ти харесва изобщо!
- Каква?-с дрезгав глас, пълен с отчаяние едвам пророни Вера.
- Ето ти телефона ми и се обади на вашите, че се прибираш. Кажи им с кого и с какво се прибираш, глупачке!
Хвърлих й го в ръцете и й се усмихнах окуражително.
- Ама ти сериозно ли!?
-Съвсем сериозно. Или се обаждаш или ще те изнасиля и ограбя-вече ухилен и говорех- забравих и, че ще те нашляпам.
-Ама по това време!?
- Ти избираш. И по това време мога да те нашляпам. Офертата ми стои и да не си мислиш , че са си легнали, преди да им се обадиш от Атина. Даже вече се притесняват. Автобуса вече е пристигнал.
- Да им се обадя, значи!?
- Мда!- изръмжах аз и й подбутнах телефона, който търкаляше в ръцете си.
Набра бавно и несигурно номера. Вдигнаха й веднага.
- Ало! Мамо! Не! Прибирам се. - зачака малко- дълга история. Прибирам се с един човек. Казва се Иво и е със зелено Поло. Да ще ме докара до нас.- пак пауза, явно се оживи-да, мамо, знам. Ще ти обясня всичко
Разговаряха още известно време и тя затвори.
Помълча малко.
- От къде знаеше, че няма да ми се сърдят?- с любопитство ме заразглежда тя.
- Аз също съм родител и сина ми много ми липсва. Детето дори и престъпник да стане, за родителя то си е дете.- сякаш на себе си го казах. Унесох се малко. Мисълта ми се рееше на друго място. Сепнах се и се отърсих от тия си мисли.- А ти-през смях казах- какъв престъпник си? Хукнала си след така наречения ти приятел. Можели са да те спрат много лесно, но само за кратко. Просто са те оставили сама да си счупиш главата. Сама да се убедиш, че те мами и се забавлява просто с тебе. Не са искали да изгубят връзката с тебе!
- Ама той не е такъв!- неуверено се опита да го защити.
- Слушай сега!-натъртих аз-Всеки в Гърция има телефон и той не прави изключение. Така, че е можел всеки ден да ти се обажда. После ти казва, че не може да дойде, защото няма да може да се върне.
Тогава защо не те посрещна на границата!?
Нали видя моите дядки? Можеше, ако той сам не може да дойде, поне да прати някой да те посрещне или направо да те вземе от България!
Понечи да каже нещо.
- Не спори! Знам какво говоря! Освен това е четири и половина години без тебе. Отдавна е с друга жена. В Атина колкото и каквото щеш. Спомни си какво ми каза, когато ти се е обаждал. Правил го е само като се напие в някоя кръчма, за да се погаври с тебе, за сеир на останалите и да се направи на мъж.
- Значи и ти мислиш , като баща ми.-врътна главица и тръсна косите си.-Интересно! От тебе ми звучи съвсем убедително.
- Да , защото не съм баща ти, а и днеска се убеди, че нещата никога не са такива, каквито изглеждат.- помислих си, дали да й го спестя, но вече бях набрал обороти- Идеализирала си един мошеник или просто не е бил такъв, но живота го е направил.
Запалих Жабока и потеглихме в мълчание.

- А ти!?- попита ме тя и ме заоглежда с любопитство.
- Моята е проста. Разведохме се с жена ми и се запилях по чужбина. Уж в Гърция, а къде ли не ходихме. ЮАР, Индонезия, Кот ди Воар, Сиера Леоне, Канада, Турция и цяла Европа... Само в Австралия и Антарктида не сме работили. Имам малък син и много ми липсва. Кой знае и той, като порасне, какви ще ми ги сервира.
Абе кърпен живот!
Постепенно се отплеснахме и й заразказвах весели истории с бай Тодор и как ме използваше за нагледна агитация , преди изборите, за райския южен бряг на остров Тасос и камъка, на който е седял (според самите гърци, а и според мене е пикал) Демокрит, докато е измислял демокрацията. Дано се пържи в ада!
Пристигнахме около три пред къщата и хората явно ни чакаха с нетърпение.
Не съм много силен с израза на чувствата, иначе казано съм пълен темерут, но бях доста смутен.
Не ме пуснаха и седнахме на по чашка, две с баща й.
Леко напреднахме с дегустацията и се отпуснах. Отдавна не бях общувал с нормални хора. Избистрихме случая и всички бяха доволни и щастливи.
По едно време останахме сами с баща й. Протегна си чашата, чукнахме се и със светнали очи каза:
- Много се е променила. Само за един ден. Браво!
Не знаех какво да кажа на тия добри хора.
Поговорихме си още малко и си легнахме.
Сложиха ме в една приветлива стая на горния етаж.
Нещо не ме свърташе.
Бях превъзбуден.
Като в калейдоскоп ми се въртяха бай Тодор с неговите забележки, ухилените физиономии на другите дядки, дяволития поглед през рамо на майка й, светналите очи на баща й ...
Но най-вече си мислех за нея. Начина по който се усмихва, нежните и пръсти, тежката и коса...

Бърррр!
Ужас!
Ще ти се!
Я си налягай парцалите, бе дърт пръч!
Направих няколко дихателни упражнения, които обикновенно ме караха бързо-бързо да се отпусна и заспя, ама ядец!
Вече дори и не можех да мисля!
Сякаш Фортуна отгатна мислите ми.
Вратата леко скръцна и се отвори.
Там стоеше тя.
Прекрасна в ефирната си нощница, обляна от лъчите на изгряващото слънце.....



Селски съд!


Тонче Ненов беше издънка на Кюркчийския род и като всеки представител на тоя род имаше бяло лице, рунтави вежди и идеи и лафове в излишък.
Минал като метеор през Втората световна война като диверсант, разузнавач или просто плячкаджия, той имаше български кръст за храброст, руско "Червено знаме" и грамота от някой си генерал Патън.
Историята за сега не казва къде са го вели фронтовите ветрове, а и той не казваше нищо, но беше достатъчно да излезеш с него на лов, за да разбереш, че ще стане нещо необикновенно.
Стреляше рядко.
По двайсет- трийсет пъти вдигаше пушката и пак я сваляше.
- Грехота е, сине!- Майка е!- казваше и гледаше как лисицата замазваше следите си.
- Еийййй!-фиксираше го на мушката и подсвиркваше с уста на огромния заек с уши като магаре!
- Ама тоя не става за ядене!
И все в тоя дух!
Не знам как, но в края на излета, неговата раница винаги беше най-пълна.
Някъде след 9.09.1944 година, когато дошла на власт неговата партия, дошъл известен партиен функционер да го агитира да стане политически командир на полка.
- Ти другарю Ненов си избран да те изпратим в СССР на школа, а после да станеш...
- Абе хаймана, аз имам трето отделение! Какъв офицер ще правите от мене?
- Е добре де! За какво се бори толкова време (дъртака беше комунист от преди девети).
- Ами борих се, за да мога да си кова кундурите свободно, бе хайванино.
Дъртия беше известен кундурджия. Направо вълшебник.
От тогава, властите го гледаха с подозрение, ама понеже му знаеха характера и способностите, все гледаха да не му се пречкат в бизнеса с кондурите.
Историята, за която искам да споделя с вас, започна с един разбрицан плет и едно диво прасе.
То диво - диво, ама колко диво?
Много диво!
Растеше само на четина и опашка, според старият чешит, за който ви разправям, защото той е дядо ми.
Въпреки презплетовите престрелки, комшията не си оправи прасето и в един прекрасен ден то излезе от кочината си, порови в двора и реши, че трябва да разшири полето си на действие.
Накратко влезе в нашия двор и започна да рие със зурлата си в най-новите краставици, които дядо ми беше домъкнал от някъде.
Изскочи дядката по долни гащи и вълнен потник, но въоръжен с внушителен Парабелум. Беше го свил от някакъв капитан и имаше дълга цев, голям пълнител и тежък кобур.
Не знам как стана, но с излизането му на чардака и прасето беше застреляно надлежно във врата, точно между двете уши.
Започнаха съдебни перипетии.
Квартални, адвокати....
Най-после дойде съдебното заседание.
- Тонче Ненов?
- Нещо да кажете по въпроса?
Вярно ли е, че сте застреляли прасето на комшията Ви?
Дядката стана с цялото си достолепие. Погледна публиката, дали внимателно следи мисълта му, погледна изчаквателно съдийския състав и чак като грабна вниманието на всички, авторитетно каза:
- Другарю съдия,- направи пауза и го фиксира със сините си бистри очи, -представи си, че си свинкя и си улезнал да ми риеш у компирьето!
Тепам те, та те не ебавам у свинската дурлица!



Без име

Жабешко зелена Алфа летеше по пътя за Видин.
Отвътре се носеше "Жечь Полска", дим явно не от тютюн и звуци от отдавна забравената Пудълс.
Внезапно колата заби спирачки, проскърца и спря в близкия банкет. Отвътре изкочиха полутрезви младежи и започнаха да снимат местната забележителност!
Типична картинка за селото!
Чужденците масово спираха, защото точно в тоя участък, можеше да се види нещо, което...
Всеки, дори и невоенният човек, когато види генералските лампази, някак се стяга и му става едно драго....
Тука нещата не стояха така.
Генералските лампази се мъдреха на износен брич, в който се помещаваше местният луд.
Облеклото му беше чудно.
Фуражка от неизяснен вид, куртка от кондуктор на рейс, брича на генерал от ВВС, акуратно пъхнат в бозови плетени чорапи и нови гумени цървули!
Вместо пушка, носеше огромна гега, която му служеше само да я размахва, когато попържаше гръмко своите подопечни.
Овцете на родното му село!
Толкова често снимаха генерала овчар, че сигурно и бай Тошо нямаше толкова много снимки по чужбина.
При всичките му кусури, той беше много добър човек.
Дон Кихот на своето време, бяха го били повече в милицията, отколкото трябва и си беше позагубил разсъдъка, но не и ума!
Беше като бръснач и винаги на разположение!
Все си мисля, че носеше лампазите, като отмъщение.
Спря ме с гегата и със светнал поглед ме уведоми!
Балдъзата ти е бясна. Пред срив е! Викаха й Бърза помощ!
Ейййй!
Как го измисли бе!?
- Ами!!!- недоумявах, какво толкова съм направил.
Стана за смях на цело село!-заключи той и се ръгна в акациите да си довърши разговора ни.
Спрях пред къщата и разбрах, че работата е дебела.
Балдъзата се беше изтегнала на двора и само пристенваше: мръсен кюстендилец!
Огледах се и разбрах какво става. Цялата градина беше изровена и някак неестествено пуста.
Почна да ми просветва и се върнах няколко години назад.
Тогава си направих моя градинка.
Три реда домати, малко чушки и една гижа краставици.
Това ми стигаше.
Имаше гюбре в изобилие. Вода също!
Значи оставаше само да обгрижиш растението и то щеше да ти се отблагодари.
Всички ми завиждаха.
А тя най-вече.
Все ме подпитваше:
- Е как я правиш тая работа!
- Коя бе?
- Ами гледай твоите чушки, а пък моите...
- Ами какво да ти кажа?! Те си искат своето.
- Не щеш да ми кажеш! Не ти харесвам!- оглеждаше ме тъжно, а аз изтръпвах.
Защото балдъзата ми беше над 2 метра и над 150 кила.
Голяма снага- голямо сърце?!
Нищо подобно.
Беше, а и сега си е злобна и завистлива, като стара мома анорексичка.
- Ами то си трябва работа- подех дипломатично, - но най-важното е да усещаш нещата.
Остави това! Не искаш ти да ми кажеш тайната си!
- Добре де!
Ще ти я кажа, ама е много опасна!
- Ти кажи, пък аз си знам!
- Гледай, сега!
Преди да засадя, каквото и да е, аз слагам по една уклейка в корените, ама дълбоко.
-Е защо уклейка?
- Ами нали като се разлага и става на тор, а и има много фосфор!
- Аааааа! Разбрах!- Усмихна се тържествуващо и аз разбрах, че вече ме е зачеркнала.
Почнала балдъзата, ама вместо уклейки, купила копърка.
Вместо на дълбоко ги закопала на три пръста.
Разсадила юнашки градината и зачакала да расте пипера.
Настанала вечер!
Облаци покрили звездите.
Вятър не повял, но котараците надушили рибата и с мяукане обявили началото на пира.
Цяла нощ балдъзата ги гонила от градината, но паднала пред бройката на селските котаци, а те търсили и търсили копърката, докато изрили и чушки и домати и останалите фрути в градината на балдъзата!


Юфка


Георги беше кокалест дългуч, който се движеше внимателно, сякаш да не счупи нещо. За дядо му се носеше легендата, че с едната ръка държал вдигната овцата, а с другата я дерял. Дядката въпреки възрастта си не сдаваше фронта. Беше от ония старомодни и достолепни българи, дето се въдят в околностите на Пловдив. Старият чешит беше прочут майстор винар, ловджия и рибар.
Внука му не падаше по-долу. Имаше смахнати декадентски мустачки. Допълваше ги с кръгли очила с метална рамка, които придаваха на недодяланата му фигура образа на типичен руски революционер от 19-ти век.
Появи се, когато бях в гимназията. Открих сродна душа и много скоро града пропищя от нас.
Хрисимия му вид, за малко да заблуди и мене.
Разбрах защо е загубил една година от училище и защо е толкова внимателен.
Дошли родителите му в Родопите за по-голяма заплата и се настанили в Мадан.
Баща му миньор, майка му в Подема, а той първи курс в Минния техникум.
Пълна идилия.
Всичко вървяло мирно и кротко, докато нашия герой не се залюбил с местната хубавица.
Това било толкова отвратително нарушение, че...
Хем новобранец в техникума, хем не е от там, а на всичкото отгоре ще им взима и мацката.
Разхождал се с гаджето си, когато двама от по-големите ги спипали, точно на моста в центъра на града.
Почнали да го побутват, подритват и почукват по тиквата, а той ги слушал учтиво.
Решили, че са го уплашили, те сръмжали и на мацката.
Грешка!
Него винаги можеш да го риташ, млатиш и каквото ти е угодно, докато те заболят ръцете и краката, а идиота само се киска, все едно го гъделичкаш.
Обаче влезеш ли му в жизненото и интелектуално пространство- ставаше лошо.
Без нищо да казва, просто ги изхвърлил от моста в реката.
Моста е около 5-6 метра висок, а виж водата е само 30-40 см.
Теглил им една майна и си тръгнал.
Двамата кретени естествено не си взели поука и се оплакали на по-големите, тоест третокурсниците.
Те дотолкова взели работата присърце, че трима изфръкнали от втория етаж на техникума, още на другия ден, преди да разберат какво става.
Разбрали какво става най-големите и решили да дадат един хубав урок на него, а и на другите новобранци.
Събрали се петима и го почнали.
Нашият човек бил склонен да изяде малко бой, но да се приключи с тая тъпа история.
До сега си било като всяка една друга тренировка по самбо, а в залата бил още от детската градина, ама кой да знае?!
Батковците също. Те озверели и искали да му променят из основи иконостаса, който и без това бил пострадал доста.
Писнало му и като откъртил единия крак на масата на даскала, че като ги почне...
За един ден напълнил травматологията, сякаш рудник се е срутил, а не са се били келешите от техникума.
По стара традиция, бой, пиянство и разврат у нас не са смъртни грехове, особено като се разкаеш.
Той се разкаял, те му намалили поведението, треньора по борба си попълнил с него категорията и всички били доволни.
Да, ама то шило в торба стои ли!?
Дали им за тема: "Защо обичам моята Родина"

Ей така!
Свобода на словото. Да се порей мисълта. Да си попишат.
А той понаписал, че и отгоре.
Как да обичам родината си, когато майка ми и баща ми се скапват в рудника, морето е на двайсет километра от мене, а не мога да ида?
Като дойде комунизма, кой ще копае в рудника и кой ще смуче лайната от шахтите? Те чии потребности ще са!?
Все в тоя дух!
Явно не са могли да преглътнат лайната и го изключили от техникума.
Така дойде със семейството си и се запознахме.
Ходехме за риба, гонехме гаджетата, свирехме на китарите, играехме в театъра и само съжалявах, че пътищата ни ще се разделят.
А те наистина ни се разделиха и се загубихме във времето.
Срещнах го пак след осем години, където най-малко го очаквах.
В РабФага на ВМЕИ в Перник.
Тамън се чудех, кой още има мотор тука и ще можем ли да си спретнем една рокерска група, когато дочух нещо много познато. То беше толкова нелепо, че нямаше как да сбъркам.
Някакъв идиот пееше, под съпровод на китара, църковен тропар. Въпреки годините, все още не можеше да замени моите части от певческия шедьовър, защото това беше разбира се Жоро.
Имахме доста такива в репертоара ни, като се почне с цикъла за поп Ставри и се стигне до наистина класически неща.
Всички разбира се окарикатурени.
Пак се събрахме и определено вдигнахме "интелектуалното" ниво на славното учебно заведение.
Но...
Медала има две страни.
Скоро парите ни свършиха. Стипендията от 40 лева нени стигаше и настанаха гладни години.
Добре, че Кюстендил е наблизо, та прескачахме да напълним раниците, а вуйчо ми, Бог да го прости, винаги ми мушваше по някоя двайсетолевка.
Така с малко пари и много хумор някак изкарвахме.
Годината си отиваше, а заедно с нея си отиде и неговия мотор. Някой го открадна и останахме само с моя вихрогон.
Съботата дойде и трябваше да се организираме по някакъв начин да стигнем да Кюстендил.
Събрахме всичко налично и започнахме с инвентаризацията:
1: малко над литър бензин
2: пакет Арда с шест цигари
3: три шепи юфка- на Жоро шепите!
4: буркан от мас, все още неогребан.
-Слабото ни място е бензина.- рече Жоро.- трябва ни поне още литър, за да стигнем.- погледна над очилата и помръдна с мустачките си като бобър.
- М-да! Юфка имаме за цялата стая, а виж с бензина...- зачесах се и започнах да мисля, каква комбинация да правя.
- Хрумна ми нещо.- оживи се той и скочи от кревата. - слагай юфката, а бензина го остави на мене!
- Хубаво, ама побързай, че като гледам тая лапавица, може да си стане на чист сняг и тогава цялата ни стратегия отива на майната си!
- Гледай само какво ще стане!- изду бузи като хамстер и щастливо се усмихна. Оттегли се с достойнство.
Юфката не е просто нещо.
Има си чалъм.
Как ще я свариш, в колко вода, а колко сол. Как ще я запържиш?!
Изобщо много са условията.
Имахме една голяма и една малка тенджерка, която е налице и до днес.
В нея главно пържехме, а в голямата варяхме боб, зеле, юфка, картофи, тикви-каквото Бог дал. Чат-пат се сваряваше и по някой карбуратор, ама на никой не му правеше впечатление. Все пак бяхме бъдещи инженери и Родината гледаше на нас...
Тамън сложих голямата тенджера с водата върху котлона и усетих суматоха в коридора. Вратата се отвори и Жоро съвсем галантно въведе "двете скумрии", както бяхме кръстили две от колежките ни.
Те бяха от Македонията и се държаха като вкопчени една в друга. Винаги имаха пари, но което беше по-важно, едната се возеше в Ладата на баща си.
За такива рибари като нас, ако не глисти, то поне имаха бензин.
- Ето, сега ще видите, че не ви лъжа. Иво такава юфка ще ви сготви, каквато нито сте яли нито ще ядете!- изказа му беше много двусмислен.
- То хубаво, ама от тая Лада няма как да се източи бензин. Баща ми нещо й е правил.
- Ти не се безпокой-с налудничава усмивка и мазен гласец поде Жоро.-Остави това на мене.- Изду бузи и разбрах, че работата е опечена.
- Ами хайде да видим-предизвика го тя- каквото можеш да източиш си е за тебе.
- Не ме подценявай!-сръмжа той- ще съжаляваш!
- Няма!- тропна тя с краче, а аз долових флуидите, които започнаха и двамата да излъчват. Те излизаха от тях, отблъскваха се, после се преплитаха отново и много малко им трябваше за да изгубят контрол.
Не, че на някой му пукаше какво ще правят, ама аз имах да си варя юфка.

- Да тръгваме!-хвана една тубичка от масло и й подаде ръка той.
Измъкнаха се навънка, като коридора ечеше от гласовете им, сякаш не отиват да източат малко бензин от колата, а ще завладяват света.
- Как мислиш? Ще успее ли?- стресна ме другата колежка, за която бях съвсем забравил.
- Ще успее. Ако трябва ще свали и резервоара, но няма да се стигне до там.
- Интересно! А аз не й вярвам толкова на моята приятелка
- Аз изобщо не му вярвам, но вярвам на "Неволята".
-Не разбирам.- заинтригува се тя.
- Ами дори и да не знам, дали ще може да се справи, то знам, че трябва да се справи и той го знае. Малко сложно е за обяснение, но...
-Разбрах!-прекъсна ме тя.- Много интересно.- сякаш на себе си каза тя и се отплесна някъде.
Водата завря и аз започнах да сипвам юфката във водата.
Водата трябва да ври. Не трябва да слагаш много юфка на куп, защото престава да ври. Иска се търпение. Освен това и водата трябва да е много, защото...
Точно в момента, когато се въртях около Раховеца, подритвайки с крачета танца на юфката и си мърморех заклинания, влетяха нашите бензинджии. Времето през което отсъствуваха, явно не отговаряше на мизерното количество бензин в тубата. Зачервения им вид и накриво закопчаната й блузка подсказваха с какво са се занимавали.
- Значи можеш да източиш бензин от всяка кола- сякаш да ни го похвали, каза тя!
- Да! - засмя се той и засука мустак. Огледа я лакомо, а тя се обърна и запърха с ушенца.
Жоро затърка палеца си, защото не е лесна работа да източиш три литра и половина бензин с бензиновата помпа.
Който не вярва- да опита!
Скоро юфката се свари и остана най-деликатната операция.
Запържването.
Двамата идиоти продължаваха да се заяждат, за това ги изгоних на другия край, там да се щипят и гъделичкат.
Маста трябваше да се нагорещи и излее върху току-що изцедената юфка.
Процеса трябва да е синхронизиран до секунда, а тия продължаваха да се кискат и ме вбесяваха.
Измъкнах тенджерката. Хванах буркана с маста и съвестно го огребах. Добих една солидна буца мас, напълно достатъчна за целта. Пляснах я в тенджерката, а нея поставих на котлона.
От дългата употреба, дъното й се беше издуло и опираше само в една точка. Ядосах се, хванах я и я натиснах здраво. Дъното се прибра и самодоволно се обърнах да видя, как е юфката.
Голямата тенджера, беше поставена на масата, точно в центъра на стаята.
Зад мене се чу едно: Дааанннннннннн!
Обърнах се. Тенджерката пак си беше издула дъното и хем се клатеше, хем се въртеше.
Стаята избухна в смях и кикот. Жоро се превиваше от смях и ревеше като магаре.
- Стига си ревал, бе идиот!- Ревнах му със строг глас, а той забелил очи- ма, ма ... ма .. ахк..-и сочеше нагоре.
- Какво ма ма мамка ти- момичетата и те като него- ще се задушите бе! - Идеше ми да ги изхвърля от прозореца, защото аз се пържа около печката , а те... реват.
- Маста е на тавана.- с последни усилия изрече той и продължи да рита.
Погледнах и що да видя?
Като се е изплеснало дъното, с голяма сила е изпляснало и пляснало маста на тавана.
- Сега какво ще правите?-попита ме едно от момичетата и продължи да се кикоти.
-Как какво? Сега ще видиш!
Маста си изглеждаше съвсем наред така, че се качих на един стол и я остъргах от тавана и я сложих обратно в тенджерата, където й е мястото.
-Ама ти сериозно ли?- ококориха се и двете.
- Съвсем сериозно!- изръмжах. - Нещо друго да предлагате!?

Спогледаха се двете и пак избухнаха в истеричен кикот.
Дългия кретен, беше успял да падне между двата кревата и риташе от там. Размахваше стъпалцата си 48 номер и между хълцанията си пръдна, с което още повече развесели обстановката.
Теглих им една майна, защото маста се разцвърча. Лиснах я в юфката, затворих капака и хубавичко я раздрусах.
-Сега ще видите, каква прелест ще стане!- нула внимание. Още се кикотеха, като някакви кикимори и хич не им беше до мен.
-Готово,- обявих след четвърт час- можете да подушите!
Вече се бяха поуспокоили и задушиха настървено!
Къде от глад, къде от куртоазия, ама мене това не ме бъркаше. Аз си имах свои планове.
Както си стоеше юфката насред масата и вдигаше ароматна пара, се случи нещо невероятно. Нещо неочаквано.
Тавана падаше!
Времето сякаш спря.
С последни усилия, напъвайки до болка и скъсване всички нерви, мускули и сухожилия, с отчаянието на смъртника, ние се хвърлихме и закрихме с телата си юфката.
Лошо е, когато си най-отдолу.
Ако не те смачкат, то юфката ще те свари.
Май им хареса да ме мачкат и точно като забелвах белтъците и се чудех, заслужава ли си да погинеш, заради една юфка, Жоро и компания решиха да се махнат от мене и екзекуцията ми се размина.
Беше се отлепило впечатляващо парче и хоросана се стелеше навсякъде.
Навсякъде, освен в юфката.
Трудът сближава хората.
Гледахме я и се усмихвахме самодоволни, от екипната ни работа, когато като дрисък цопна, едно недоотлепило се първия път парче хоросан, точно в тенджерата.
- Еййй!- ревнаха колежките, решили, че всичко свърши.
Не и ние!
Поизчистихме малко хоросана и на принципа: това е мръсно- това е чисто, накрая се оказа, че всичко е чисто и юфката беше изядена.
Момичетата старателно си записваха рецептата.
С едната се срещнахме след около 10 години на едно съвсем откачено място!
Тогава тя ми каза нещо, което ме изуми!
За първи път яли такава юфка!
И двете били мюсюлманки!



За света може да си никой, но за някой си целият свят


Седях си на кафето в парка и се препичах на мартенското слънце. По-смелите момичете се бяха поразголили и представляваха приятна гледка. Чаках кафето си и се бях отпуснал в блаженно безделие. Един гълъб с омотан син конец, около крачето си, пърхаше, около дясния ми крак и тъкмо се чудех, как да го докопам и да го освободя, когато ми донесоха кафето. В чинийката, заедно със захарта имаше една от тия, навити на тръбичка хартийки с пожелания. Понякога имаха учудващи попадения.
Отворих го.
Там пишеше:
" За света може да си никой, но за някой си целият свят".
Усмихнах се.
То си вярно си бях никой, но за децата и жените ми....
Не беше това!
Нещо ми се мотаеше.
Нещо ми се въртеше в главата...
Слънчевите лъчи, проникващи през клоните на дърветата се размиха пред погледа ми, глъчката наоколо някак изостана и избяга настрани и аз се озовах на портала на завода. Бях в онова настроение, когато навънка е студено, духа вятър, превалява мокър сняг, а ти си топло облечен, добре нахранен, можеш всеки момент да се гмурнеш обратно в топлия цех и студеният вятър само ти напомня колко силен си.
Пазача ни е полковник, бивш командир на дивизия.
Това, че са го сложили в положение да е пазач на някакъв завод не го беше озлобила.
Той ми казваше: здравей ефрейторе!
Аз му отговарях: здраве желая, гусин полковник!
Войнската етика, която беше дълбоко заложена в личността ни, подържаше ни будни, помагаше ни да се справяме със всякакви глупости и подхранвше гордостта ни.
Дрънкахме си глупости, когато по пътя се зададе един много смешен колоездач.
Приличаше на торен бръмбар, яхнал водно конче.
Представет си стар, прогнил бегач, с джанти, които се кривяха като гевреци и педали, които така се клатеха, че явно возилото се движеше само от десният педал, като левият служеше да се догони десният.
Отгоре беше кацнал странен индивид с огромна, издута ватенка, украсен с голяма ушанка с неисвезвестен цвят, чиито капаци се вееха отгоре свободно, като ушите на Кокер-шпаньол.
Двамата с полковника се напъвахме в такт с човека, когато се случи неизбежното.
Точно пред портала му падна веригата.
Някак неестествено спря колелото, като си държеше огромното шкембе на невъзможната си шуба, пусна си вилката и стъпи даже на рамката.
Зяпнахме, какво точно ще стане и не се наложи дълго да чакаме.
Маскираният като кукер колоездач, много внимателно подхвана шкембето си, разкопча горните си копчета и се зазяпа с много любов, в това, което имаше вътре.
От там се показа едно щастливо личице, на малко момченце, около 4-5 годишно.
Детенцето имаше белези, които не се получават от игри, дребно все още недохраненно телце и огромни кафяви очи.
Втурнахме се да помагаме.
Половника подхвана детенцето, но то панически отказа да тръгне с него.
-Аз съм тука с тати!
Добре де, дечко!- Няма да те отделяме от него!- ухилих се аз и си спомних за сина ми.
- Аз тука ще помагам на тати!
Тати имаше явни затруднения, защото инструмента му се състоеше от един керпеден и много ентусиазъм.
- Имам няколко ключа, дето не ми трябват. Искаш ли помощ!?
- Искам, каза човека и нещо в тона му ми бръкна в сърцето.
Имах доста сбъркани ключове 14-15-ки 16 мм, та отидох да ги взема. Помислих малко и добавих и един френски ключ и едни добри клещи.
Захванахме се с колелото.
Опънахме спиците, смазахме лагерите и тамън започнахме да оправяме веригата, когато малкия каза:
И аз като порастна, ще купя на татко ново колело!
-Бе ти ще му купиш направо нова кола!
- Как!? Кола ли?
Нима е възможно това!?
Не го каза, но погледа му точно това казваше.
Веригата обаче си искаше коване.
Ковяхме я заедно, а труда сближава хората.
-Имаш чудно синче!
- Да! Много го обичам. И майка му много я обичах!
Усетих, че тоя добър човек, не трябва да го спирам.
Бяхме на сватба.-сякаш говореше на себе си, а не на мене- хапнахме, пийнахме и се заприбирахме. Карах си нормално. Изведнъж стана. Джип, светлина, удар...
Озовх се в ареста и никой не миказваше нищо.
След пет месеца ме осъдиха на пет години затвор и първо разбрах, че вече съм затворник и мога да се изпикая по всяко време, когато ми се прииска и, че жена ми е починала.
За детето никой нищо не ми казваше.
Мислех, че е при майка ми!
Беше починала три дена след ареста ми!
Слава на Бога, на вице-то ми попаднала историята ми, та ме помилвал без адвокати и прочие.
Попаднах на добър човек.
Бил на моето положение и създал фондация.
Назначиха ме на работа.
След една седмица се явих с всички документи и с шефа и си взех детенцето от детския дом.
От тогава сме така.
Все с колелото.
-Ама аз ще купя на тати по-хубаво колело- ...
Гледах го тоя орапан от живото човек. Никому ненужен.
Той обаче за това момченце беше целия му свят.
Наздраве за тия пустиняци, на които се крепи тоя свят!

Потребителски аватар
Philip
Site Admin
Мнения: 5506
Регистриран: 15 ное 2014 11:31
Местоположение: Около Мадарския конник :)
Контакти:

Re: Летописите на Мордохай

#2

Мнение от Philip » 28 яну 2015 06:42

Worship Worship Worship Up!

Мнооого отдавна не съм чел нещо написано толкова човешки, с толкова мисъл и с толкова искреност!!!

Благодаря ти Слав, че пусна писанията на "Иво по паспорт" :)) тук 1ty Hola sunny

Намерих му и други неща във форума на Алфата :)

Ако пишеш там - попитай го може ли да съберем и пуснем тук всичко, което е писал там, моля те!
Наблюдавам Анализирам Променям

Slav

Re: Летописите на Мордохай

#3

Мнение от Slav » 28 яну 2015 06:46

Много отдавна (години) не съм писал, но ще намеря начин да го попитам :)

Slav

Re: Летописите на Мордохай

#4

Мнение от Slav » 07 фев 2015 08:48

Филип, попитах го :)

Рече...щом си почнал - давай sunny

Искал е да се регистрира тук, но не е успял. Не знам защо Doh

Slav

Re: Летописите на Мордохай

#5

Мнение от Slav » 07 фев 2015 08:57

Ето ги и другите произведения на Иво по паспорт (Мордохай) :


Сбогом на оръжията!


Братя и сестри, вярвате или не, имам три пищова и една култова пушка, всичките нашарени от отговорни другари във връзка с мои геройства. Колкото повече одъртявам, ги класифицирам, като безумства, ама явно нямам вече трезва преценка.
Преди 14-15 години ги изритах в пенсия и от тогава, дори и не съм ги виждал.
Причината още не съм си я изяснил, ама повода го помня и до ден днешен!
Беше слънчев пролетен ден, когато разстенията се събуждаха, кучетата се гонеха, грозните иначе джанки цъфваха и в атмосферата се носеха ония ухания, които караха момичетата да слагат късите поли, а мъжете да оглеждат крачещите пред тях самки с влажен поглед и надути панталони!
Намирах се в култов сервиз, известен с калпавите си, но винаги отзивчиви майстори.Пиехме бира и си помпахме самочувствието, когато пристигна известна мутра, заедно със скандално скъпата си въздушна пушка.
Аз блеех и се възхищавах на циментовия дирек, който държеше жиците на целия квартал.
Беше уникален!
Разпределяше тока на три страни и колкото повече го гледах, толкова повече виждах, че е съвършен.
Няма по-величествена гледка за един ел.техник, от добре оборудвания дирек. Един такъв със симетричните си чашки,добре затегнатите връзки и бодро опънати кабели.
Красота!
Явно имаше и друг почитател!
Почитателя беше един наперен врабец, с малка сламка в човката си, който хем я държеше, хем се кокошинеше, хем сякаш искаше да каже гордо:
–Аз имам сламка!
Оказа се, че си търси самка!
Тя след малко се яви и танца му стана още по настоятелен.
Явно измърморих нещо, защото всички се впериха в гледката.Даже и децата се укротиха и поеха своята доза от сексуална култура.
По едно време самката се престраши и кацна до своя избранник.
Той пощуря от радост и гордо прие ласката и!
Все още със сламката в човката си, като гарант за добро гнездо, той се покатери над избранницата си и всички усмихнати и радосни, сякаш бяхме на мястото на щастливия врабец....
Усетих, че ме докосва цевта на пушката.
Изстрела покоси и врабеца и избраницата му, преди да го фрасна по чутурата.
Умряха преди да паднат на земята.
Две врабчета!
Залисани в любовна игра!


Реквием за една Алфа


Вчера се събудих от странен сън!
Сънувах необикновенно големи стволове!Чудех се, кой ли кретен ги е отрязал тия дървета!? С какъв акъл!
Не заспах до сутринта, а аз съм известен поспаланко.
Сутринта тръгна за работа по обичайния маршрут, тоест по бучинските дупки и криво-ляво се дотътрих до околовръстното на София!
Алфи усети, че дупките свършиха и изръмжа доволно!
Тамън да му сложа 5-та, щото бях вече с около120 и разбрах съня!
Вещаеше щета и загуба.
Махнах си моментално крака от педала за газта, а Алфи някак укорително с гласа си ми отвърна!
И лентата се завъртя!
От нищото, или по-точно от калта изкочи едно БМВ и кацна напреко на пътя, на не повече от 8-9 метра.
Не можех да направя нищо!
Преминаха на забавен кадър , първия ми ловен излет, първата целувака...
А отсреща сковани от страх и ужас ме гледаха две очи, които се уголемяваха все повече!
Алфи се вряза като камикадзе, с ясното съзнание, че е по-добре да свърши така, отколкото осран от пуйки и кокошки в някой заден двор!
Не почувствах удар!
Всъщност не чувствах нищо!
После..
После очаквах болката,но не ме болеше нищо!
Всъщност нищо ми нямаше!Щеше да ме боли после. като осъзная какво е станало
На идиота, на който Алфи му вкара колонката до средата на купето също му нямаше нищо, акъла най-вече!
С размазана предница и покривено купе, Алфи сякаш беше заспал доволно своя вечен сън!
С ясното съзнание, че ме е спасил за последен път!
Вечна му памет и мир на тенекиите му!
Амин!


Коч


Не знам , дали знаете, ама коч е прабългарска дума , а не турска.
Днеска срещнах един великолепен екземпляр и той ме наведе в едно щастливо и плодотворно минало.
Годината беше 1978 и а тамън се бях върнал от риболов, гащите ми бяха пълни е дрбна риба и само си мислеех за душа и купона с приятелите, които се бяха върнали от училището от Широка Лъка, когато звънеца плахо извъня.
По онова време не се звънеше, а и никой не заключваше.
Отворих вратата и ахнах!
На вратата седеше едно човече, с нови изгладени потури, везано елече и грижливо увит червен пояс.Кехлибарената броеница и новите гумени галоши , допълваха картинката.
Такива екземпляри не бяха радкост, особено наа петъчните молитви или на големите мюсюлмански празници.Все пак , това се случваше в Златоград, а там нямаше никакво значение, какъв е празника.Честваше се от всички.
Спътника му , обаче заслужаваше особено внимание.
Беше млад огромен коч, със златиста козина, вдигнал гордо глава и ме гледаше, както Швейк гледа любимия си поручик Лукаш!
От напора му да влезе вътре, разбрах, че е от тия животни, които свободно се движат по къщите.Тайната на златистата му козина я рзбрах по-късно.Тогава си обясних и легендата за златното руно.Тя му даде и името-Арго.
Та аз седях и гледах коча, който напираше да влезе вътре, а амуджата попита:
-Тука ли живее другарката Ненова!?
-Тука, викам, ама сега е в Пловдив да чете лекции.
–Тъй син, ти нейното копелче ли си!?
-Аз съм - викам!
Слушай, дечко!Тя изучи дъщеря ми и аз нарекох тоя коч на нея!В нашия род, толкова учен човек не сме имали никога!Амуджата, говореше, че е изкарала гимназия, а мама я готвеше зча университета.Той не знаеше, но после тя стана известен журналист.Сега работи за снн.Тогава, обаче той не знаеше, какво му готви съдбата.
Коча, разбрал,че трябва да влезе в по-интимни отношения, ако не иска да бъде заклан, беше започнал да дъвче левия ми крачол/
Ситуацията беше много итересна.
Нямаше какво друго да направя, освен да приема коча.
Не можех да го върна,щото щях да направя за резил човека.
накратко, после дадох коча на една комшийка, а тя, покрай него завъди цяло стадо.
Коча доживя с децата, който го къпеха и решиха до 18 годишна възраст.
Добичето защити стадото си от един Камаз и умря под гумите му.както Карнобатския коч, дето направи челен удар с бързия влак.
Все пак и до ден днешен се сещам за хората от Аламовци! И за коча им!
Разбрала, че не искаме да стъпваме по руното на коча, тя изплете едни уникални чорапи на майка ми, които тя нама да обуе никога.И до ден днешен ги пази и за нея са най-голяма награда.


Илачи-само за пълнолетни


Миджу Кадир, беше абсолютно средностатически родопчанин.
Влязъл като редник на Н.В. в родната казарма, изкарал храбро втората световна война и се прибрал на село с войнишки кръст , ефрейторски нашивки и ревматизъм.
Построил си голяма каменна къща и се оженил , работил по мините и след ранното си пенсиониране се прибрал на село да сади тютюн и картофи, да отглежда овце и къде без традиционната кравичка от храброто "сиво родопско говедо".
Изучил децата и всичко вървяло безметежно, до като годинките не напомнили за себе си!
Разболяла се баба Минка.
Какво ли не пробвали.
И ходжата и чел и от уроки и баяли, но гаснела неговата стара любов и едничка опора в живота.
Какво да прави!?
Викнал накрая доктора, прегледал я човека и му рекъл:
- Закъснял си , миджу! Ето ти рецептата, яхвай магарето и заминавай за Златоград. Ако там не ги намериш лекарствата, ще ги намериш в Мадан. най-добре в Смолян. Там със сигурност ги има.
Стегнал се стареца, сложил си байрамските потури, везаната риза, нови гумени цървули, пил едно кафе в кафенето и под бодрите пожелания на местната кръчмарска общност яхнал магарето и запрашил храбро към неизвестното бъдеще.
Яздил четрикракия вседеход и се замислил.
То да ходи човек сега до Даръдере, а да се окаже, че там ги няма илачите си е загуба на време. В мадан не ми се ходи, а бе я направо да хващам пътя за Смолян!
Речено-сторено!
Слязъл на главния път и натирил Марко да пасе и се валя по реката и хванал автобуса за Смолян.
Знаел, че вярното добиче ще го чака там, та ако ще и три дена. Ако трябва и седмица, но няма да избяга!
Взел хаповете, поразходил се по строежа на новия център, поцъкал с език, почудил се на грандоманията и хорската суета и дошло време за автобуса.
Рано пристигнал на автогарата и решил да изпие едно кафенце и седнал до двама младежи. Съвсем случайно видял, че на другия край на кафето седят трима старци, в които познал стари приятели от казармата.
-Пазете ми торбичката , момчета, ама да не гледате какво има в нея, че имам важни неща! Аз да видя аркадашите, че скоро Аллах ще си ни прибере!
Тъй рекъл и защо не си е взел торбичката, историята не казва, но това преобърнало живота му!
-Тоя дъртак, какво ли толкова важно има в тая торба!? Я да видиме!-казал единия келеш.
Пребъркали торбата, а там само две опаковки лекарства, бучка сиренце, глава кромид лук и дървени похлупци със сол и лютив пипер.
Извадили една химикалка и само задраскали и добавили една думичка към опаковките и се заусмихвали, предвкусвайки сеира.
Прибрал се човека , приседнал до леглото на болната си изгора , извадил лекарствата и сложил очилата, да види как да и ги дава.
-Бре, грешка е станала!-изревал стареца.
-Каква грешка? Я дай очилата! - понадигнала се баба Минка.
-Ама грешка е станала!
- Дай тука! Няма грешка! Учени хора са го писали!- отсякла бабичката, след като прочела написаното.- я се стягай и да почваме лечението!
Какво да прави човека. На война е ходил, в рудника е работил, в милицията са го били, ще се справи и с това.
Стегнал се и започнали с терапията.
Минал се месец и доктора се разтревожил.
Тия верно са си диви, ама чак пък толкова да не се обадят!?
Яхнал служебното Балканче и запърпорил към колибите в балкана.
Това, което видял го изумило.
Къщата светела и като с магическа пръчка, белезите на запустението били изчезнали.
Баба Минка метяла бодро двора и се кискала с комшийката.
-Добър ден, - рекъл доктора!
- Добър ден! Да си ми жив и здрав, сине! Влизай, влизай, да те черпя едно кафе, а и баклава съм направила!
-Дядото къде е?
- Влизай, вътре е. Ей го де е полегнал на миндера!
Учуден от видяното, щото бабата била пътник за ония свят, доктора влязъл, а дядката се надигнал и с измъчена, но дяволита усмивка посрещнал скъпия гост.
-Добре дошъл, докторе!
-Добре заварил! Как сте?
-Много добре, сине. Бабата живна, само аз съм поуморен малко, ама сме много добре и двамата.
- Това лекарство, дето ми го предписа е много добро. И съседката иска да и го предпишеш!- занареждала баба Минка софрата.- ей сега ще я викна, да я прегледаш и нея!
-Ама при нея може да е нещо друго-рекъл доктора.
-Ами друго! Същото ще да е сине! Жив и здрав да си ни! Такъв учен доктор никога не сме имали!
Доктора още повече се объркал.
-Значи много добре се чувстваш от лекарствата!?
- Много докторе!
- То тогава е добре да повториме процедурата.
-Може, може- закимала енергично бабата!
- Може-изревал измъчено дядо Кадир- ама ако ти ебеш!
-А!?- зяпнал доктора с увиснало от изненада чене.-какво каза!?
- Как каво?- нали ти си я писал тая рецепта! На чети!
Погледнал доктора рецептата и кутийката с вълшебните хапчета и какво да види.
Келешите от автогарата задраскали "след ядене" и написали "след ебане"!
Така и си остана лафа, когато е нещо на чужд гръб.
Може, ама ако ти ...


Петел и зелка


Беше есента на 199. година. Аз бях от няколко месеца женен на пълен щат и настана време да се запозная със селската къща на бившата ми жена.
Беше типично стопанство, характерно за северозападна България, с градина, гьол, обор и огромен двор. В него щъкаха десетина опърпани кокошки, философски се търкаляше дългокосместо магаре и важно преминаваше един сив котарак с откъснато ухо и счупена опашка.
Насред ягодите се беше насадила, кой знае от къде, една разкошна зелка. Кипреше се точно като алоевера в ориенталски парк.
Беше толкова прекрасна, че гастрономията отстъпваше, а тя ме омайваше с красотата и естетиката си.
Седеше като изискана дама, която очаква своя кавалер да я поведе във вихъра на танца, независимо в коя тенджера или каца ще ги отведе той.
Сепна ме злобно къткане на разярен петел. Оказа се известен махленски побойник с история. Беше проскубан, с окълван гребен, галски хубостник, въоръжен с огромни остри шипове на краката и дори и кучетата бягаха от него. Типичен представител на породата. Гледаше ме, сякаш искаше да каже: Какво търсиш в моя двор, мамка ти!
Накратко, отбих три атаки, а той изяде три шута, от които би умрял и катър, но не и тоя боец.
Кораво добиче!
Полежа малко и след като се съвзе, промени тактиката и започна да ме дебне в гръб.Бързо го вразумих с познатите средства.
Накрая, след като разбра, че афинитета ми е само към една определена кокошка в къщата, а не по принцип, се заоглеждахме с подобаващо уважение, което винаги се случва след бой между мъжкари.
Всъщност си беше много мил и загрижен водач на кокошарника.
Редовно си "уважаваше" подопечните и не пропускаше нито една. Показваше на всяка, къде да снася, пазеше ги и винаги ги примамваше , когато открие нещо вкусно за кълване.
Станахме добри приятели.Аз му носех редовно глезотийки, а той не ме кълвеше и не изпитваше желание да ме разкъса с острите си шипове.
Идилията свърши след три недели, когато ми го сервираха сготвен с блудкав, мръсно сив ориз.
Заклех се над лявата му кълка, че ще отмъстя за него!
Мамка му!
Заслужаваше по-добър саван.
Поне зелката, а то тоя гаден ориз...
Беше стар петел. Не ставаше за ядене, но виж, работата си вършеше съвестно.
Разхождах се с разбито сърце и се убеждавах за кой ли път, че няма справедливост на тоя свят, когато насред двора зърнах великолепен бял петел.
Един такъв чистичък, със златни пера по шията и две черни на опашката.
Ходеше наперено като... абе като истински петел.
Направи няколко крачки като балетист, поповдигне се , изпляска с крила и изкукурига, а после...
Ама какво гласище имаше!Сигурно притежаваше още един комплект бели дробове.
Да му се ненагледаш!
Кокошките обаче, явно не го харесваха и някак бяха разпилени, всяка уединена в собствените си мисли.
Внезапно ме обзе злорадо чувство!
В главата ми се пръкна пъклен план, който вече се оформяше в подробности.
Стресна ме дядото.
- Радваш му се, а!? Виждаш ли какъв хубавец е? Не е като ония хаймана. А как кукурига! Специална порода. Те такива ви събирам. Левенти!- самодоволно се ухили, с което май искаше да ме поласкае, ама аз се асоциирах повече със стария побойник и работяга, а не със зализания манекен.
-"Ще има да видиш ти накрая"!- усмихвах се наум аз, ама беше нужно търпение!
Писано му беше на тъста, още същия ден да изпие горчивата чаша, но аз още не бях определил, кога ще стигне дъното.
Петела се оказа педераст!
За това и кокошките бягаха от него.
Комшийските петли, дори и не го биеха, а най-безцеремонно му се изреждаха.
Явно нямаше нищо против.
Поколения бяха се люпили в инкубатора. Поколения не знаеха, какво е това майчина ласка.Скъсана беше природната връзка, както оная, която остава за цял живот между бебето и майката, когато засуче от майчината гръд.
Пазите си бюста и тъпчете детето си с хумана и други гадости и не разбирате, до къде може да доведе егоизма ви. а после се чудите, защо сина ви ви води зет в къщи!
Не е виновен!
Збъркали сте го вие, както нещастния петел!
Природата не търпи насилие!
После си отмъщава жестоко!
- К во стана, бе деди!?-питам тъста, а той пребледнял гледа, как една джинка се намества върху нашия левент.
-Абе може да е още много млад и да не знае-опита се да избяга от това, което му казваше селската чест.
- Да,бе-прекъсвам го аз-я на дръвника и в тенджерата...А и оная зелка, знаеш ли как ще му тупа.

-Не , бе чедо!- проплака той- Цяло шиле дадох за него и още три кокошки от породата, та да се плодят и множат, а виж какво стана.
- Ако беше стария...
-Да, ама го заклахме.
-Да де-злорадо изръмжах
-Абе ще го оставя.Виж как хубаво кукурига. Може пък и да се оправи. Млад е още.- заоправда се той, като се самозалъгваше, за да лекува нараненото си достойнство.
-Със сигурност ще се оправи-рекох!
В тенджерата-добавих мислено аз.
Още две седмици го оплождаха останалите петли, въпреки, че яйца не снесе, а аз всяка събота опипвах зелката, кога ще се втвърди, тоест готова ли е за радостното събитие.
Най-накрая момента настъпи.
Отидохме на село още в петък вечерта, а рано-рано сутринта, пристъпих към изпълнението на тайния си план, породен от най-възвишени и не до там чувства.
А той беше много прост.
Хванах петела и с една спринцовка му напълних задника с олио и толкова.
Присламчих се обратно до топлия задник на жена ми и зачаках.
Не чаках дълго.Тъкмо се унасях и чух:
-Бре, мамка му! Какво стана сега!?
Надникнах през прозореца и видях дядката, приклекнал с длани на коленете да наблюдава с изражение на измамен човек, какви ги върши петела.
А той , завалията, направи няколко крачки, поразпери крила, повдигне се на пръсти, изпъне шия, но вместо да изкукурига, подппръцне, а от гърлото му излезе само едно гъргорене.
Това явно го изнервяше по спирала.
Потича малко, вирне опашката, потърка клюна в земята, мощно се изправи и пак "Тръц"
Олиото си вършеше работата.То не му позволяваше да си свие задника и вместо да напълни дробовете си, засмукваше въздуха отзад и гръмкото кукуригане се превръщаше в гръмка пръдня.
Положението се влошаваше.
Изпъчи гърди и протегне шия, напъне се, пръдне, направи няколко крачки, все едно си е настъпил червата и се е омотал в тях и пак отново. Затича се, спре....
Изскочих радостен навънка, със загрижен поглед, решен да сложа край на мъките му.
-Ти , дърто, ваксинира ли го тоя петел?
-Как да го ваксинирам, бе? То петел ваксинира ли се!?
– Ваксинира се я! Ти не знаеш ли, че всички породисти животни се ваксинират, щото са много болнави! Ти помияр с гана виждал ли си!? А я виж на комшията хъскито , как си отиде!
- Бре верно, ама какво да го правим, бе зетко!?
- Знам ли!То тая болест ги удря в мозъка и връщане на зад няма. Може да го откараме на доктор и да го спаси, но после ще трябва да си го гледаш в една кошница, ама какъв живот ще е това!? А и няма да може да кукурига.
-А заразна ли е тая пущина?
- Не! Не се бой! То си е психично заболяване. Викат му кокоша мултиплексна шизофрения.
- Е щом го е плякснала..., щото аз не съм прост , ама това мулти не го разбрах.
–Абе пляснала го е по целия мозък- с безнадежден глас поставих окончателната диагноза.- само дето много слабеят от нея и като решиш да го колиш, от него само осрани пера и кокали ще са останали- заковах последния пирон в съдбата на нещастния бял петел.
Гледайки го какъв е охранен, в него явно нахлуваха и други, не тъй възвишени мисли, по-близки до стомаха, отколкото до сърцето. Последното не му даваше да остави да се порази хайванчето.
-Дай манарчето и кажи на жените да стоплят вода да го попарим-каза с патос, който предполагаше, че ще колим не петел, а поне целия кокошарник.
Въодушевен съобщих новината и отрязах зелката.
Привечер седнахме около масата и къде да се денем, разговора се завъртя, около странните болести на породистите животни. Това затвърди убеждението ми, че съм пълен помияр, а останалата част от компанията от най-добра порода, щото не съм боледувал никога през живота.
Аз обаче си мислех за моя приятел. Стария петел, погинал от хорската суета, станал жертва на криворазбрано чувство за красота и естетика.
Бръкнах решително с пръсти в чинията, захапах сочната кълка и си казах:
Това е за теб, приятелю!!

Slav

Re: Летописите на Мордохай

#6

Мнение от Slav » 07 фев 2015 08:59

Помогнал един момък на една баба да пресече реката, а тя в отплата му дала шепа вълшебни семена. Само, че трябвало да натиска ралото силно, за да стане магията...

Седя си, гледам си доматите и им се радвам.Едни буйни, засмени, целите в цвят и все още малки и зелени доматчета.
Винаги съм имал, още от малък, своя градинка.
Спомних си за мъдрия ми дядо.
-Гледай , сине, на където е бил разсада, пак на там да го садиш!
-Защо, бе дедо?- недоумявах, какво пък ще му стане на разсада, ако го завъртя на обратно.
- Садим семена, пикираме и накрая пак садим...- направи пауза, а аз пак гледам недоумяващо- Добре де! Ако ти извивам три пъти главата така, че да си гледаш спокойно задника, как ще се чувстваш?

-Ами сигурно лошо.
То и лошо го разбирах, ама...
-Не виждаш ли, че всичко живо си обръща листата към слънцето. Бори се за повече топлинка и светлинка.- развълнува се стареца. -само хората си печеме задниците. То и за това сме на тоя хал де- философски завърши лекцията си и си цъдурна дежурната ракийка.
- И сади по-дълбоко!
То дълбоко, ама колко?
Хванах една клечка и му я поднесо да ми покаже.
-Я зарежи това и копай на около метър от лозата! Тя ще ти покаже. - захили се лукаво- Тя не е луда. Корените и са винаги във влагата.
Поразрових малко и на около 30 сантиметра ги открих.
- Браво, деди! Сега, като намаам пиперо на тая дълбочина и баба ще ни изгони и двамата. - запоказвах въодушевено, къде в джендема ще се скрие, въпросния пипер.
Успях да избегна пръчката, с която бъркаше на прасето и застинах на по-безопасна дистанция.
- За доматите говорех бе, келеш такъв! Хайванин!- заключи той, но аз си знаех, че както лесно пали, така и лесно се укротява.
Почопли малко по тенекията, помисли, дали сега да ме набие или по-късно и със съвсем равен глас продължи:
- И като ги засадиш, няма да ги поливаш много! Нека не се учат на мързел и да си пуснат корените на дълбоко! И не ги сади на гъсто! Алчно е човешкото око. Иска още от началото да му се напълни градинката, ама вместо плод, после само шума бере- заключи той , с лека тъга от човешката глупост и алчност.
- Нямат търпение, а после завиждат.
- Хайде, изчезвай!- оживи се стареца- Вчера хубаво ни оскуба. Ама ще има да видиш!- закани ми се люто, размахвайки тояжката, но явно се гордееше с постижението ми.
Ато беше, а и до сега си е останало, като семейна закачка.
Дядо ми, с още двама ветерани, се бяха събрали на годишната им сбирка, да се преброят, попийнат и попсуват Хитлер и Втората световна война, която на един беше донесла постове, на друг слава, а на дядо ми ревматизъм!
След първите наздравици, очевидно ги обхвана войнствено настроение и скоро си намериха нов враг!
От известно време, в градината се беше заселила една къртица и те я подхванаха.
Първо с вода, а после се почна: карабит, опушваха я с черен барут, атакуваха я с капсули, отрови и тъкмо да започнат да правят по-големи поразии от къртицата, времето си каза своето. Умората ги надви и те решиха да се прегрупират, превъоръжат и подкрепят джигерите си с водка, ракийка и мастика- кой каквото обича.
- Хитлер го бихме, ама тоя кърт ни взе здравето. Трябва да има и друг начин- заобсъждаха положението те, а баба ми ги гледаше кръвнишки, щото по-добре кърта да си беше ровил на воля. По-малко пакости щеше да направи.
Усетих открилата ми се възможност да изкарам и аз нещо . Най малкото бой, ама трябваше да опитам.
- Абе, дъртаци! Защо се занимавате с глупости? Не знаете ли най-новия начин за справяне с къртица, та да не ви рие в градината!?
Изгледаха ме свирепо, но ги държах в ръцете си.
После се спогледаха и започнаха да хитреят. Очевидно решиха, че първо може да ме изслушат, а после на воля да ме пердашат.
- Хайде, казвай!- Мазно подеха- няма да те бием.
-Да ама това струва два лева!- категорично и много сериозно заявих аз.
Два лева си бяха два лева, а боя си беше ежедневно възпитателно стредство по ония времена.
Лечебно също!
-Я и пари ли искало!?
-Иска я! Ама ако нямате, мога и да изчакам. Кърта, обаче няма да ви чака!- врътнах се и важно зачоплих с босите си крака по пръстта.
- То ако си чини ще дадем, ама от къде да знаем, че ще проработи.
- Просто е, а и веднага ще разберете, че действа, ама първо двата лева.- и аз като един известен балкански субект, бях решил, че колкото е лошо да те набият, толкова е добре да имаш два лева.
След известни кандърми ми дадоха два лева и ме заоглеждаха с очакване и интерес, пийвайки по една юнашка глътка.
-Първо-заизмъквах се заднишком-взимате малко поцинкована тел. После-вече бях на два метра- едни клеши.
Добил нужната дистанция, на скоропоговорка изстрелях:
- Хващате кърта и му слагате халка на носа, също като на прасето!
Обърнах се и дим да ме няма.
Ей такива поразии вършех, за гордост на дядо ми, но постепенно си станах добър градинар.


Чушки и домати!


Жабешко зелена алфа летеше по пътя за Видин.
Отвътре се носеше" жечь Полска", дим явно не от тютюн и звуци от отдавна забравената Пудълс.
Внезапно колата заби спирачки, проскърца и спря в близкия банкет. Отвътре изкочиха полутрезви младежи и започнаха да снимат местната забележителност!
Типична картинка за селото!
Чужденците масово спираха, защото точно в тоя участък, можеше да се види нещо, което...
Всеки, дори и невоенният човек, когато види генералските лампази, някак се стяга и му става едно драго....
Тука нещата не стояха така.
Генералските лампази се мъдреха на износен брич, в който се помещаваше местният луд.
Облеклото му беше чудно.
Фуражка от неизяснен вид, куртка от кондуктор на рейс, брича на генерал от ВВС, акуратно пъхнат в бозови плетени чорапи и нови гумени цървули!
Вместо пушка, носеше огромна гега, която му служеше само да я размахва, когато попържаше гръмко своите подопечни.
Овцете на родното му село!
Толкова често снимаха генерала овчар, че сигурно и бай Тошо нямаше толкова много снимки по чужбина.
При всичките му кусури, той беше много добър човек.
Дон Кихот на своето време, бяха го били повече в милицията, отколкото трябва и си беше позагубил разсъдъка, но не и ума!
Беше като бръснач и винаги на разположение!
Все си мисля, че носеше лампазите, като отмъщение.
Спря ме с гегата и със светнал поглед ме уведоми!
Балдъзата ти е бясна. Пред срив е! Викаха и Бърза помош!
Ейййй!
Как го измисли бе!?
- Ами!!!- недоумявах, какво толкова съм направил.
Стана за смях на цело село!-заключи той и се ръгна в акациите да си довърши разговора ни.
Спрях пред къщата и разбрах, че работата е дебела.
Балдъзата се беше изтегнала на двора и сами пристенваше: мръсен кюстендилец!
Огледах се и разбрах какво става. Цялата градина беше изровена и някак неестествено пуста.
почна да ми просветва и се върнах няколко години назад.
Тогава си направих моя градинка.
Три реда домати, малко чушки и една гижа краставици.
Това ми стигаше.
Имаше гьобре в изобилие. Вода също!
Значи оставаше само да обгрижиш растението и то щеше да ти се отблагодари.
Всички ми завиждаха.
А тя най- вече.
Все ме подпитваше:
- Е как я правиш тая работа!
- Коя бе?
- Ами гледай твоите чушки, а пък моите...
- Ами какво да ти кажа?! Те си искат своето.
- Не щеш да ми кажеш! Не ти харесвам!- оглеждаше ме тъжно, а аз изтръпвах.
Защото балдъзата ми беше над 2 метра и над 150 кила .
Голяма снага- голямо сърце?!
Нищо подобно.
Беше, а и сега си е злобна и завистлива, като стара мома анорексичка.
- Ами то си трябва работа- подех дипломатично, - но най-важното е да усещаш нещата.
Остави това! Не искаш ти да ми кажеш тайната си!
- Добре де!
Ще ти я кажа, ама е много опасна!
- Ти кажи, пък аз си знам!
- Гледай, сега!
Преди да засадя , каквото и да е, аз слагам по една уклейка в корените, ама дълбоко.
-Е защо уклейка?
- Ами нали като се разлага и става на тор, а и има много фосфор!
- Аааааа! Разбрах!- Усмихна се тържествуващо и аз разбрах, че вече ме е зачерктнала.
Почнала балдъзата, ама вместо уклейки, купила копърка.
Вместо на дълбоко ги закопала на три пръста.
Разсадила юнашки градината и зачакала да расте пипера.
Настанала вечер!
Облаци покрили звездите.
Вятър не повял, но котараците надушили рибата и с мяукане обявили началото на пира.
Цяла нощ балдъзата ги гонила от градината, но паднала пред бройката на селските котаци, а те търсили и търсили копърката, до като изрили и чушки и домати и останалите фрути в градината на балдъзата!

Минали години и момъка пак срещнал бабата.
-Сполай ти бабо за вълшебните семена. Станах богат човек!
- Не бяха вълшебни, сине!
Цялата магия беше да натискаш здраво ралото!

Slav

Re: Летописите на Мордохай

#7

Мнение от Slav » 07 фев 2015 09:03

Свраче гнездо


Слънцето беше изгряло, но още не можеше да разтопи сутрешната слана и силно светеше, като лъчите му се пречупваха в ледените късчета по върховете на дърветата.
Свраката се изшмули и показа главата си от гнездото. Въздуха беше наситен с оная миризма, която кара всичко живо да се чифтосва. Идваше пролетта!
Вниманието и привлякоха трима души, които вървяха по черния път долу.
Всъщност вървяха двамата милиционери, а третия го влачеха.
Беше младо момче с остригана глава, хилаво телце и костюм, явно останал от абитуриентската. Типично войниче в отпуска.
-Спокойно бе, мойто момче! Сега всичко ще си признаеш.-нареждаше галювно десният милиционер, като с подкованият милиционерски ботуш, точно като с коса, ритваше момчето в кокалчетата на глезените с желязното налче.
В момента , в който то се свиваше, левият го бухаше с лакът в бъбреците и загрижено нареждаше:
-Лелеее! Много си мършав бе! Как ще издържиш там ,където отиваш?...
После се опитаха да се сменят та да не криви, но нещо не им се получи.
Десният не можеше да буха в бъбреците с левият лакът, а пък левият беше патрав и с дюстабан, та не можеше да се примерва добре и имаше вероятност да му счупи глезена.
Решиха да го карат по старому.
-Нищо не съм направил. Пуснете ме! Невинен съм!- гърчеше се в ръцете им момчето, но те не искаха и да чуят. Загрижено бащински продължаваха да го влачат по пътя, като го поощряваха с ритници и юмруци.

Друга сврака, може би пра-внучка на първата се измъкна от гнездото и отлетя към близката гара.
Черният път вече беше послан с чукан камък. По него енергично крачеше млад милиционер. Нямаше ги отдавна и бричовете и ботушите и портупеите и омаслените от пот яки.
Прав панталон, половинки лъснати обуща, риза с къс ръкав и фуражка. Семпло и функционално.
Това бях аз!
Отивах да се запозная с първият ми подопечен.
Опасен престъпник с над двадесет години по затворите.
Стигнах до гарата и зачаках влака.
Скоро той пристигна. Хората се заизнизваха от перона, а моите още ги нямаше.
Нищо. Знаех, че така трябваше. Щяха да излезат чак , когато се изчисти перона.
Така и стана.
Скоро се подаде една фуражка, а след нея собственика и, а малко след това конвоираният и другият милиционер.
Единият го познавах. Като ме видя се ухили и се развика.
-Ти ли си бе!- размаха ръце във въздуха и устата му се разчекна в широка усмивка.- Да знаеш какво ти караме!? Най-невинният човек на света. Цели двадесет и две години твърди , че е невинен.
-Стига бе!
- На ти досието му! Интересно четиво. До сега да беше излезъл пет пъти, ама пустият му инат. Вместо три години, набутали му един куп други вътрешни присъди и така до днес.- Между другото-понижи глас той- нещо има в тоя човек. На никой не е посегнал толкова години, само в дисципа, но всички имат някакъв респект от него. Дори и аз не се чувствувах добре. Все едно аз съм престъпника.
Огледах подопечният и забелязах белезниците на китките му.
-Защо е с белезници?- попитах, а те и двамата се сконфузиха.
-Ми нали е затвотник...
-Да ама вече не е. Нали е излежал.
- Е да ама ако направи нещо-запелтечи колегата, ама сам не си вярваше.
- Хайде сваляйте ги!
-Дайте го тука!
Свалиха му белезниците, бутнаха ми дебело досие и изчезнаха.
-Ела да идем в кафето на гарата! Няма какво да стърчим тука.-предложих му, а той запелтечи:
-Ама наистина ли? Аз никога не съм влизал в кафе.
-Хайде идвай! Сега ще му направиш сефтето.
Явно беше някакъв чешит, но още не можех да разбера какъв. Влязохме и поръчах по едно кафе.
Запалих цигара и отворих делото.
Запрелиствах листовете:
Кражба на златни обеци и два златни пръстена по време на полагаемият му се отпуск в казармата.
Имаше нещо гнило.
Златото не беше намерено. Не беше си признал, въпреки "проведените мероприятия". Много лош термин. Някой се беше амбицирал и му бяха друснали четири годинки за нищо.
После...
После е все тая!
Аха и диагноза от психиатър: "Натрапчива невроза" . Постоянно твърди, че е невинен.
Сигурно съм си мърдал устата, защото внезапно каза:
- Не всичко е вярно вътре, но аз все пак съм невинен. -погледна ме някак си топло и с разбиране.
- Добре! Няма да се впускаме в подробности. Накратко, ти си си излежал присъдата и се завръщаш у дома. До колкото разбрах старата къщурка на рида е твоя. Цяло чудо е, че не е паднала и не се е порутила.- той се усмихна с тъга в очите, а аз продължих.- Аз ще съм твой наблюдаващ. Това означава, че ще се грижа за адаптацията ти в цивилният живот. Каквото и да не ти е ясно-питай! Аз съм за това. Пари имаш ли?
-Имам. Колко искате?
-Нищо не искам-ухилих се-питам за да знам дали имаш или да търсиме някакъв изход.
-Имам. Двайсет и две години ги спестявам. Имам даже за нов апартамент, ама каква полза.
-Ясно!-нищо не ми беше ясно.- Тогава заминавай си, а аз ще те навестявам от време на време. Всеки ден по обед ще идваш да се разписваш тука на гарата. Започнеш ли работа ще спре подписката/
-Успех!
Станах и му дадох път.Проследих го с поглед. Вървеше като човек, който не иска да се сблъска с бъдещето. Беше го страх, какво ли ще му донесе.
Седнах си на задника и се зачетох в досието му.
Знаех, че има друго, по-интересно, но и това казваше много.
Обвинен, че е откраднал златни бижута- аха!Познавам я собственичката. Живее долу на черния път. Тя го е обвинила и е потдържала до край обвинението. Я и обществен обвинител е имало. Оппааа. Ама това е бил мъжът и.
Много интересно!
На втората година в Дисципа някакви цигани са искали да изнасилят някакво турче от разградско.
Явно нашият герой е заякнал, защото не са успели. И двамата със средни телесни повреди- още няколко годинки отгоре.
Хронологично се споменава, че не желае да оказва съдействие и да сътрудничи.
Малко след това се лепват още пет годинки за опит за бягство- отрича да е бягал, ама на всички е ясно от досието му, че не може да му се вярва.
Това последното от решението на съдийката по делото.
После....
После свят ми се зави.
Чешита станал дърводелец и така спестил хубавичката сума от около 18 000 лева.
Реших, че ми стига за днеска, затворих тлъстото досие и отпраших към центъра.
Бай Живко, така се казваше той, много скоро си сдоби прякора "Невинният".
Хлапетата го поднасяха, мъжете го канеха в кръчмата да им разказва истории и всички се бяха втелили по това, няма ли да си признае най-после.
В махалата станаха и някои размествания. Цяло едно семейство заобикаляше половината град, само и само да не срещне бай Живко по пътя. Сещате се кои бяха.
А бай ти Живко започна със занаята си, но до като се научи да ходи по кръчми и кафенета се изтърколиха още петнайсет-двайсет годинки, аз отдавна не бях милиционер, даже вече нямаше милиция, а дори и барата до пътя пресъхна.
Заедно с нея изсъхна и тополата, която бяха срязали още дядовците ни, за да могат щъркелите да си свият гнездо. Гнездото си беше там от както се помня и още много други птици се приютяваха в него. Тополата обаче беше изгнила и заплашваше да се стовари върху къщите. Друга млада топола имаше наблизо и решихме нея да подкастрим и там да направим площадка, та нашите щъркели да си направят гнездото. Нали поверието гласи, че там където има щъркелово гнездо, там град не бие.
Домъкнахме две резачки, но като не ни е ден...
Не запали нито една. Пълно мъртвило.
-Това не е на хубаво.-отсече бакалина- грабвайте секирите, че както се е затишило, може и буря да се извие.
-Да бе! И от къде ще дойде?- почнахме да го поднасяме, но човека само се врътна и си отиде.
Решихме да оправим поне една резачка и тъкмо я разглобихме, когато се разяри бурята.
Дойде ей така от нищото.
Гърмя, трещя и фуча около половин час, а след това тишина!
Едно хубаво слънце....
-Тичайте дечица!-Завайка се баба Гуна.- Тополата падна. Страх ме е да ида при нея.
-Защо бабке? Нали е паднала. Да не е счупила нещо.
-По-лошо дечица.По-лошо е!
-Какво по-лошо бе, кукавелник такъв!- ревнах и подстанах.
-Точно ти ела, защото ти ще имаш най-много работа сега-каза съвсем сериозно бабата и се врътна.-Невинна кръв-невинна кръв.
Последвахме я всички и се заоглеждахме като хора, които нямат много вяра в бабините деветини.
Още отдалече се виждаше, че тополата е паднала. Беше паднала като по поръчка. Точно до пътя и не виждахме защо баба Гуна се е толкова уплашила.
Бяха се насъбрали и други хора. Нещо гледаха, а после се махаха като омърсени.
Приближихме се, а всички ми направиха път и бабето ми посочи нещо кокалестия си възлест пръст в гнездото.
-Виж! Това не са ли обеци и пръстени в сврачето гнездо?
-Не са ли на Ветка пръстените и обеците, огън да я гори у уроспията. Изгоря си момчето.Кръвта му изпиха.- занарежда бабата.
Поразровихме гнездото. Освен златото имаше и много станиол и шарени стъкълца. Мен обаче ме интересуваше единият пръстен. Бях го познал по рисунките от делото. На него трябваше да има надпис и точно той ме интересуваше.
Взех го и прочетох от вътрешната му страна:
-Венета Чемширова!- Казах високо и ясно. -Ха сега да ви видя, как ще гледаме бай-Живко в очите!
Нещо ме задави в гърлото и се чудех как да му го кажа.
Не се наложи.
Той беше там.
С горящи очи и изпъната снага.
-Казвах ви, че съм невинен. Доказвах ви го, ама никой не слушаше.
-Да бай Живко, ама кой да знае.-обади се някой, но той си продължи:
-Казвах ви гражданино Началник, ама не ми вярвахте. Сега кой ще ми върне неродените деца и недолюбената ми жена. А..!-обърна се и продължи диалога си.
-Боже, полудял е!-Каза баба Гуна и тръгна след него.
До сутринта се чуваха воплите му:
-Аз съм невинен! Невинееееен!
............................
Слънцето изгря.
Друга сврака поскачаше там на баира в клоните на старата круша.
До ствола се полюшваше, с посинял подут език и затворени очи трупът на бай Живко!
Беше се обесил.
Не беше понесъл толкова много и чак сега си беше дал сметка за ограбения живот и пропиляните години.
Може би той искаше своята справедливост.
Нищо не беше вече същото.
В две години три къщи се затвориха. Кой се разболя, кой удави, кой гръм го удари, но всеки, който имаше пръст в тая история пострада.
И до сега, само свраки подскачат в тия пущинаци.
Щъркелите и те се запиляха!


Тълкувател на пиянски делириум



Всичко беше зелено, зелено, зелено....
Не като цвят, а като качество. Онова качество, дето определя дали става за нещо даденото нещо или е все още сурово, жилаво, безцветно и безвкусно.


Беше като пробуждане от дълбок сън.
Нещо не беше както трябва.
Нищо не беше както трябва.
Всичко беше до такава степен "зелено", че дори цвета на тревата не беше изумрудено зелен, а сивкав.
Вървяхме с жена ми по недовършения път и всъщност, тя все още не ми беше никаква жена.
Стигнахме до едно гръцко село, в което сякаш нещо беше изсмукало живота.
Дори розите в парка не бяха разцъфнали, а само напъпили.Пъпките и те увяхнали.
Дори и небето беше сиво-зелено.
Нямаше аромати.
Носеше се мирис, като от зелена тиква или кратуна.
Стигнахме до площата, където имаше малка кръчма, а пред нея, направо на тротоара скара, на която се печаха шишчета и свински ребра.
Подуших ги, но миришеха на трева.
Взехме си две шишчета, но се оказаха жилави, сухи и безвкусни, направо отвратителни.
Кръчмарят, индивид с увиснали бузи, къси ръчички и хилаво шкембе, въздъхна тежко и изхлипа, когато видя, че ги хвърлихме на проскубания пес, довлякъл се бог знае от къде.
Имаше нещо странно.
Огледах площада. На отсрещната страна имаше голям хладилен склад с рампа, а пред него железопътни релси. Явно влака минаваше през селото.
Чак сега разбрах, какво ми липсваше.
Беше тихо. Необичайно тихо.
Нямаше ги хората. Нямаше ги птиците!
Бог също!
-Къде са всички?-попитах кръчмарят, а той снизавайки гласа си отвърна:
-Тука са, но днеска ще е Събитието!- рече и се озърна страхливо.
-Какво събитие? Да не бръснат брадата на попа ви?
-Не. Отдавна нямаме поп! А и църква също, а и ...
Аааааа....! Започва се-изрева слабосилно човека, с поглед закован в релсите.
Настана тишина.
Една такава тиха и безплодна.
Нещо заскърца. Нещо нарушаваше зеления пояс.
Един влак, съставен само от дизелов локомотов и два вагона влизаше в селото.
Влака спя на рампата. Двама с белезникави престилки отвориха плъзгащите се врати на вагоните.
По таваните им имаше релси, по които се движеха касапски ченгели.
Изкараха едно парче релса и го свързаха със склада и релсата на вагона.
После подхванаха ченгелите и ги предвижиха в склада
Постепенно от ъглите заприиждаха хора. Едни такива зелени.. Тихо си говореха..
Някой, немощно извика:
-Вадят ги!-хората се люшнаха и извикаха спонтанно.
Нещо заромоля от склада , като набираше скорост и скоро двама започнаха да изкарват бързо обратно ченгелите, на които висяха трупове.
Човешки трупове.
Всички бяха изкормени и почистени, с извадени езици и отрязани пръсти на ръцете и краката.
Ченгелите бяха забити в гърба и труповете висяха с увиснали глави.
Бързо отрязаха главите на женските трупове и ги струпаха в единия ъгъл.
До мен хората коментираха:
-Това е комшията. Погребахме го преди три години, а я виж баща ми! Него пък преди две години.
- А двете деца, дето ги смаза камиона?
-Тях ги взеха още веднага.
-Щом са по-млади ги взимат веднага.
-Тука са само дъртаци
-Нима сте ги погребали, а те са все още тук?
-Какво ще ги правят?
-Какво става мамка му?-попитах ги с растяща тревога, защото един труп не ми даваше мира.
Беше с рошава черна коса, набит и здрав.
Виждаше се жълтата сланина в разреза на корема му, както и белега от куршум на дясната му ръка.
Гледаше ме с изцъклените си очи,сякаш да ми каже нещо.
-Ама и ние не знаем какво точно ги правят.
Нещо свързано с енергийната ефективност. Така ни казват.
По-младичките веднага ги взимат, а дъртаците виждаш. След няколко години.
Ония рошавия ме гледаше втренчено.
Повя вятър. Забърса зелениша и се опита да възстанови равновесието.
Вгледах се в погледа му!
Гледаше ме присмехулно с живец. Проследих погледа му.
На вагона имаше рекламен плакат, който рекламираше станция за изкуствено осеменяване, приканвайки всички да опитат.
Имаше и промоция до края на текущата 2052 година.
Тогава разбрах!
Тоя на ченгела бях аз!
Започнах да усещсм ченгела в ребрата си.
Събудих се от жена ми, която щедро ме ръгаше в ребрата, шепнейки ядовито:
-Събуди се най-после и се обърни!
Хъркаш и вече три пъти събуди детето.
Ще го водиш да му баят. Пияндурник такъв!
Станах и отидох в банята. Облекчих си стомаха. Поред излязоха ракийките и салатите...
Разбрах защо сънувах всичко в сиво-зелено.
Пуснах си душа, измих си зъбите и се шмугнах в леглото.Прикотках си жената и я попитах:
-Много ли хърках? Сънувах много интересен сън.
- То хъркането как и да е, но не всеки може като тебе да псува на седем -осем езика. Тоя път надмина себе си. Дядо ти сигурно щеше да се гордее с теб- гушна се и разроши косата ми.
-Повече никаква енергийна ефективност няма да ме потведе!
-Какво каза?
- Нищо. Спи! То и тя е като всичко в съня. Мамим само себе си.- последното го казах на ум, защото потънах в един друг сън, за който ще разкажа някой друг път.


Арап


С бай Иван турчина чакахме на спирката една пратка с чаркове за завода. Все се канех да го питам, защо му казват турчина, ама все не ми идваше на сгода. Нещо ми подсказваше, че скоро ще разбера.
По пътя с вой, пушилка и тропане премина лъскава катафалка. Цялата една такава помпозна и кичозна, а разбрицаният и мотор пушеше като локомотив. На тавана и имаше смешно устройство, което позволяваше много бързо да се издига кръст, полумесец или еврейска звезда. Според вкуса на покойника. То също тропаше и на тавана подскачаха и трите символа. Отстрани, вместо херувими и ангелчета, бяха закачени сладострастни амурчета. Това имали с криле-това сложили. Хвъркатото ято се допълваше от германски орел, нелепо закачен на страничното стъкло.
Изражението ми сигурно е било особено, защото той каза:
-То какво ли няма да видиш! Един комшия държеше да го закарат с магарешката каручка.
-Е то и в нашия град докараха от Унгария една катафалка с четири черни коня, ама....
-Какво? Върнаха ли ги обратно- ухили се бай Иван и ме погледна дяволито.
-Не. Сами се върнаха.
-Е, и това е възможно. Разбраха ли защо?!
_Не!- и му заразказвах случката от преди двадесетина години.
В началото на демокрацията се очакваше съвсем резонно, доста видни, уважавани личности да бъдат пратени в отвъдното. Някои си отидоха доброволно, но на други трябваше да им се помага. Помогнаха им, но не това беше бизнеса на няколко предприемчиви, мургави нашенци. Зачудиха се, как да пробият на пазара за траурни услуги. Мислиха-мислиха и най-накрая измислиха. Отидоха в Унгария и докараха луксозна катафалка, теглена от четири коня. Докараха ги със специален вагон. Опитаха се още на гарата да ги впрегнат, но нещо не се получи. Животните бяха огромни и въобще не се подчиняваха.
-А кочияша къде беше- попита бай Иван, с готовност да ме засипе с въпроси.
-Ами нямаше..
-Нямаше?! Не докараха ли от Унгария и кочияш?
- Не за какво им е?! Ама слушай нататък!
- Ха ха ха- ревна той- чок буюк сеир! Сещам се какво е станало, ама ти казвай- подкани ме явно развеселен.
Ами то няма много за разказване. Опитаха се няколко пъти да ги впрегнат, но не успяха. После се опитаха да ги напият с бира, те взеха , че си легнаха. Опитаха с вино, но явно редовно са си подпийвали, та пак удариха на камък. На края викнаха един ветеринар, който ги приспа и с кран и мотокар ги наместиха в сбруя. Биха им по една инжекция за събуждане и сеира започна. Животните се изчакаха да се освестят и чак , когато и четирите бяха готови с тежка и величествена стъпка поеха право на северозапад. Вървяха като танк и нищо не можеше да ги спре. Инстинктът и способността им да се ориентират ги водеше към родната им Пуста. Нито войната в Югославия, нито усилията на родните ни мургави бизнесмени не успя да ги спре и само приказките, че се е явил Архангел Михаил с четири коня да защитава Сърбия доказваше , че са минали безпрепятствено. Съвестните унгарци се бяха обадили, че конете са там, но от катафалката няма и помен. Тя още някъде към Гюешево беше станала на трески.
Бай Иван вече ревеше от удоволствие.
- Конете не са знаели български.- изрече с мъка, между две кикотения.
- К'во! - зяпнах аз
-Ясно е какво! Не са знаели български.- погледна ме вече по сериозно.-Ти наистина ли не знаеш?- човека гледаше няколко коня на село и чак сега се сетих, че е експерт в тая област.
- Не знам-рекох заинтригуван-я се поясни.
Погледна ме замислех
-Знаеш ли защо ми казват турчина?- ни в клин, ни в ръкав ме попита той.
-Не!
_Хм! След две седмици ми е рождения ден. Имам юбилей. Каня ви цялата смяна на село. Там ще разбереш и защо ми викат така, защо са потрошили катафалката конете и как се прави доброволно възродителен процес на цяло едно село. Ще има и изненада за тебе.
Куриерския камион дойде и ние започнахме един по един да разтоварваме четирите лагера с мотокара по палетата.
След един месец бяхме на софра в родопското му село. Седяхме под огромна липа. От едната страна на двора му минаваше леден планински поток, който миеше три стъкленици с различни ракии, две шишета мастика и няколко каси с бира. На масата, върху домашно тъкана покривка имаше свежи стръкове чесън, лук, тънки резени сланина, пастърма, домашен кашкавал и един куп домашно направени месни деликатеси. Купа с няколко вида люти чушки, от ония месестите, доукрасяваха всичко това. Бай Иван държеше огромен нож, съизмерен със снагата му, с който щедро режеше парчета козе сирене от тънка пита и раздаваше на всички.
-Яжте на воля! Има.- рече той и се обърна към жена си- Арап къде е? Пак ли дечурлигата са го отвлекли някъде?
- Ами пролет е!- погледна го дяволито тя.- И то душа носи.- и понеже той продължаваше да я гледа неразбиращо, тя допълни- в съседното село някаква кобила се е разгонила, а той хубостникът я е надушил и от обед е там.
-Ясно-рече той, а ние вкупом вдигнахме важен тост за мъжката сила на всички обитатели в тая благословена къща.
Вдигнаха се още доста тостове, та замязахме на грузинска сватба, а домакинът все още не отваряше дума за нещата, които ни беше обещал да разкрие. Правеше впечатление, че в селото, макар да нямаше и един турчин, езикът им изобилствуваше с турски думи. Не просто обичайните турцизми, дълбоко залегнали в езика ни, а съвсем литературни турски думи, които дори и нашите турци не използуват.
По едно време, колкото и да се бях наквасил вече, усетих някакъв топъл , неестествено топъл полъх във врата ми. Беше се вече стъмнило и като се обърнах видях само две огромни очи, които ме гледаха в упор. Сепнах се, а бай Иван ревна:
- Гит бурда, анамъ сиктими.... -първото означаваше бягай от тука, а второто не превеждам и не давам изцяло, от уважение към аудиторията.
Това изобщо не му подейства. Казаха се още непревеждаеми думи, но...
Няма да ви мъча. Това беше Арап, който се беше завърнал от любовния си поход.
Арап беше черен жребец от унгарската порода тежковози, който на дневна светлина имаше цвят на узряла къпина. Имаше дълга , явно редовно ресана грива и разкошна опашка. Целият му вид говореше, че е "Много важна личност". Имах възможност да му се полюбувам на другия ден. Над огромните му копита имаше богата, къдрава козина, все едно, че имаше гети. Въпреки, че тежеше около тон се движеше изключително леко и грациозно. Имаше особена походка, сякаш танцуваше. Беше изключително любопитен , контактен и си вреше муцуната навсякъде, но любимото му бяха децата. Те по цял ден го чешеха, решеха, яздеха, къпеха и му лъскаха копитата.
-Харесал те е и няма да мръдне от тебе.-рече домакинът.-не бой се. Не е агресивен. Ако искаше, до сега да те е разкъсал. Нашият герой е тука, така, че можем да започнем. Ти си първи!
Разказах моята история. Разказах им и за обещанието му да ми изясни това за езика и прочие.
- Вижте сега-започна бай Иван-напълнете си чашите и започвам. -Напълнихме ги. - Тоя хубостник е бил на един човек от Шумен. Лятно време с него е карал файтон на морето и от там му е тая походка и склонността му да се закача и общува с хората. Обаче починал човека, а децата му, като не знаят какво да правят с него го продали на някакви хора от Първомай. Понеже изобщо не ги слушал и им изпотрошил сайванта и двора, те го продали на едни от Видин, после в Благоевград и да не се разпростирам, взех го на цена като за салами и вярно на там беше тръгнал. Знаете, че обичам животните и просто виждах, че тоя кон е много умен, но имаше нещо. Тръгнах да го впрягам, но той се инатеше и колкото и да съм силен, не можех да се оправя с него. Арап се беше възбудил, цвилеше, тропаше и вече го виждах сервиран като наденички и вурстчета. Обикновено от името си се успокояваше, но сега....
Нещо ме удари по главата. Завъртя ми се, напънах се и накрая тиха казах: дур!
Арап се закова и ме загледа с вдигнати уши и радостно замаха с опашка.
Какви глупаци сме били всички!
Първият му стопанин е бил турчин и добичето е научено да изпълнява команди само на турски. После беше лесно. Намерих един аркадаш от казармата и от него научих правилните думи. Да , ама това не се оказа достатъчно. Звярът му нейден искаше и да му говориш. Разбира всичко. Освен това, може не само да тегли каруца, файтон или просто трупи в гората, но можеш и да ореш с него по дворовете, като нямаш нужда от поводи. Трябва само да му говориш, но...-Вдигна пръст- само на турски. Всеки може да го впрегне и кара, но а е проговорил на друг език, а е отказал да върши каквото и да било и се връща веднага в къщи, без да мисли, какво ще направи с инвентара. точно както тия, дето са потрошили катафалката.
Ето как, заради Арап, цяло село проговори турски и ето защо на мене ми викат турчина. Заради ей тоя хубостник, дето за малко не стана на салам. Цяло село потурчи, та и на попа, дето идва само за Велик ден и на погребения му е направило впечатление и ни мисли за гагаузи.
Вдигнаха се още наздравици и сякаш времето беше спряло в това село, където Арап се биеше с мечките по балкана, за да защити потомството си, заедно с Ирко, пръча на бай Иван, но това е вече друга история, за друга маса.

Slav

Re: Летописите на Мордохай

#8

Мнение от Slav » 07 фев 2015 09:04

ПРОСТО УНИКАЛЕН Worship

Потребителски аватар
Philip
Site Admin
Мнения: 5506
Регистриран: 15 ное 2014 11:31
Местоположение: Около Мадарския конник :)
Контакти:

Re: Летописите на Мордохай

#9

Мнение от Philip » 07 фев 2015 16:09

Благодаря :)
Свестен човек, с възможност да се изразява образно :)
Странно е, че не е успял да се регистрира тук.
Не виждам причина. Трия някои, които искат да се регистрират, но все са с някакви измислени имена и с невероятни IP на достъп - Белорус, Русия, Украйна и от къде ли не другаде :))
Наблюдавам Анализирам Променям

Отговори

Върни се в “Смях и гъдел”